Така си мислеше младият Борис, който с любопитство ги наблюдаваше. Какво ли би било, ако ги нарисуваше Рембрандт по подобие на прочутата картина на търговската гилдия в Амстердам?…
От двете централни страни на елипсата бяха насядали крупните банкери — най-големите, най-богатите и странно — те се бяха подредили като армиите, които щяха да участват в бъдещия конфликт — от една страна французи, руснаци и англичани. Отсреща — германци и австрийци. По-нататък се разполагаха по-малките банкери чак до най-дребните. Това бе предвечна йерархия на подреждането, където основният принцип бе размерът на банковия капитал. Но погрешно би било да видим в тези групировки някаква ненавист или недоброжелателство. Напротив, всички бяха любезни помежду си, макар и загрижени. На масата седяха само банкерите, а сътрудниците и съветниците им — зад тях.
Някъде близо до най-големите откъм френска страна бе седнал Черният принц. Облеклото на барон Захариас бе пак напълно черно — с черна копринена риза, и само черният диамант на вратовръзката и големият му пръстен с черен камък мрачно просветваха от светлината на полилеите. Не се бе никак променил в тия години — същото застинало лице със ситни бръчки и кожа като пергамент, приличащо на египетска мумия. Когато влязоха баща и син Скарлатови, той ги поздрави с кимане на глава. Те не седнаха нито във френската група, нито в немската. Предварително си бяха определили още преди конференцията мястото между най-многобройните — неутралните банкери, близо до барон Щерн, към края на масата. А барон Щерн бе още повече надебелял и косите му напълно побелели. Ръцете му трепереха. Пръстите му непрекъснато мърдаха, сякаш броят мънистата на броеница. Когато той ги видя, сърдечно поздрави стария Скарлатов и топло кимна на Борис, който бе единственият придружител на баща си.
Заминаването бе станало внезапно. След едномесечен престой на село старият банкер се бе завърнал в София ободрен и по нищо не личеше, че е бил болен. Единствената промяна бе, че стана съвсем мълчалив сякаш напълно вглъбен в себе си. Банката бе свела до минимум дейността си. Сега той имаше много време и когато младият Борис дойде да го види, завари го в библиотеката, седнал в креслото да чете с червен молив в ръка. Полюбопитства и разбра, че чете Толстой. Книгите бяха за пръв път преведени и издадени в България от толстоисткото издателство. Бяха две: „Краткото изложение на Евангелието“ и „Пътят на живота“. Разлисти едната и разбра, че баща му внимателно ги е чел, вероятно неведнъж, защото страниците бяха изпъстрени със забележки и много подчертавания. Когато го заговори за тях, старият банкер избягна да коментира прочетеното. Само каза:
— Мисля, че в областта на религията съм прочел доста и имам свое мнение. Но Толстой, това е последният религиозен гений, изпратен на човечеството, за да го предупреди пред грядущите страдания и ужаси, както Йоан Кръстител някога вдигна глас в пустинята: „Хора, свестете се!“
И вместо разговорът да протече на тази тема, изведнъж банкерът затвори книгата, остави я върху масичката и попита сина си:
— Ти свободен ли си?
— Напълно. Нямам никакви ангажименти.
— А какво би казал, ако ме придружиш до Швейцария?
— Отиваш на лечение? — учуди се Борис.
— Не, разбира се. Двамата никога не сме били заедно, не като баща и син, а просто като мъже. Предлагам ти една приятна разходка на мои разноски из Европа.
— Имаш някаква работа там?
— Не неприятна… Мисля, че ще ти бъде любопитно. Е, съгласен ли си?
Младият Борис помисли каква скука го чака в София и без много да се бави, каза:
— Защо не?…
Така двамата Скарлатови се озоваха в Женева. Най-възрастният, доайенът — един холандски банкер, сякаш изваден от музеите на миналата епоха, с дълги бели коси и голяма бяла брада на патриарх, се изправи и почука върху огромния звънец пред себе си. Настъпи гробна тишина. Банкерът заговори на френски. Това бе международният език, който всеки тук в залата владееше до съвършенство. Въпреки старостта си, гласът му бе ясен, бодър, отчетлив и малките му ръчички, потънали в големи старинни дантели, които се подаваха изпод черните ръкави, подчертаваха всяка дума. Странно спокойствие настъпи у всички от вида и гласа на стареца.
— Мили приятели… — започна той. — Радвам се да ви видя тук. Благодаря, че се озовахте на поканата. Настъпват тежки времена и вероятно за години наред няма да можем да се съберем, както днес… Търговията, както езикът, служи за връзка между отделните хора и народи, независимо от разстоянието, религията и расовата принадлежност. И все пак човек може да живее без говор — вземете глухонемите! Но без търговия не може, без обмен на материални блага човечеството ще погине. А в търговията най-важни са банките. Те направляват парите така, че да осигурят живота на обществото. Но в организма му често настъпват промени, които можем да наречем болест. Това са революциите и войните. За съжаление, се налага да ги приемем реално както земетресенията, наводненията, пожарите и епидемиите. Едно обаче не можем да приемем — болест, която води до смърт!… Вярно е, че ние кредитираме властта, но не сме ние лицата начело на държавите. Ние мислим, че ги направляваме по нашия път, но идват времена, когато те се отскубват от контрола ни и правят това, което би могло да доведе обществото до неговата гибел. Истина е, че нашите печалби нарастват при такива трагични обстоятелства, но това са болни пари, това са пари, с които ще трябва да лекуваме болното общество. Ето защо, макар често да се срещаме на бариерата като противници, сега се събрахме тук, за да определим поведението си в следващия мрачен период за планетата. Много ще бъде разрушено, ще бъде разрушено най-важното — връзките между хората, тоест търговията, а без нея ние сме нищо! Заради бъдещия фатален конфликт ние трябва да обсъдим сега не това, което ни разделя, а това, което ни обединява! Ако е необходимо да резюмирам въпросите, те се свеждат до следното: ние всички знаем, че войната е явление, направлявано от висши сили, пред които можем само смирено да преклоним глава. Тогава какво ни остава?… Ние трябва да запазим, единствено ние, това, което имаме, за да можем след разрухата бързо да изправим човечеството на крак. Ние ще бъдем разделени на враждуващи лагери, въпреки че нас ни свързва братство помежду ни. Не бива да погине и най-малкият от нас! За тази цел е нужно да се осведомяваме по всички въпроси — военни, политически, стратегически, икономически, абсолютно по всички въпроси, независимо от нашата национална принадлежност. Капиталите ще бъдат затруднени в придвижванията и прехвърлянията. Нека не допускаме да губим връзката помежду си! Тук ще помогнат нашите по-малки братя. Мисля, че швейцарските банкери ще трябва да поемат върху себе си това благородно бреме. По въпроса за златото смятам, че всички сте били наясно, затова то изчезна от пазара. И последното — ще има печалби и свръхпечалби. Нека в тия съдбоносни мигове не се караме, а ги разпределим справедливо, независимо коя страна ще губи или печели! По тоя начин ще покажем на света кои хора са изпълнени с братска любов. И така, мислете! Ако и тия умове, събрани тук, не намерят изход, значи човечеството не трябва да съществува!…