Заседанието завърши късно след полунощ. Борис внимателно следеше дебатите. Ясно се виждаше разделението между големите и малки банки. В случая банковите концерни бяха само слушатели. Те по принцип не поеха нито ангажименти, нито дадоха гаранции. Но тази конференция им бе нужна по-скоро като техническа, в случай на аварийна ситуация. Това не бе някакъв опит за съюз на банките. Напротив! Ясно се виждаше непримиримостта на позициите и върлият национализъм. Всяка от двете страни очакваше, че ще измъкне лъвския пай от мършата. Всеки смяташе, че ще бъде победител в бъдещото стълкновение. И всичко това бе прикрито зад високопарни думи, уверения в любов и братство. Естествено бе, че никой не се подведе по думите. Всеки решаваше сам за себе си. Големите банки смятаха, че бъдещият конфликт ще доведе до изчезване на малките, а последните се надяваха, че именно този конфликт ще ги укрепи, тъй като тяхното значение ще нарасне. И все пак имаше някаква разлика между банките, от една страна, и правителствата, държавите, дори народите, готови да се самоунищожат. Събраните тук банкери не стигаха дотам. Както членовете на една вълча глутница се хапят, бият и борят, за да наложат йерархията на по-силния, рядко изяждаха по-слабия, така и тук се чувстваше някакъв вълчи морал за запазване на вида. Защото и при най-сериозни разногласия, в най-големи сблъсъци, те никога не скъсваха окончателно връзките помежду си и оставяха една вратичка, открехната за бъдещи преговори. За разлика от милитаристите това бе, макар и минимална, проява на цивилизация.
На другия ден баща и син Скарлатови се преместиха в малкия хотел в Женева при катедралата „Сен Пиер“. Той се намираше в старинната част на града, където старият банкер винаги отсядаше. Посрещнаха ги с подобаващата почит. Отделиха най-хубавия апартамент. Чак сега младият Борис видя значението на богатството, на парите. Сякаш самото им притежание даваше уважението на околните. Те се грижеха за всичко: за изисканата храна, поднесена в скъпи съдове, за старите вина, за файтона, който чакаше навън, за всички наглед дребни неща, които отнемаха толкова време и сили на обикновения човек. Той често щеше да си припомня сентенцията на баща си: Парите са най-добрата смазка за скърцащите колела на жестокия механизъм на живота.