Баща и син Скарлатови не приеха поканата на барон Щерн за вечеря у дома му. Твърде много неща се бяха случили в тези години. Баронеса Щерн бе починала. Старият банкер грохнал. Но го посетиха в банката. Посрещнаха ги по подобаващ начин — тържествено и същевременно като роднини. Сега отблизо Борис видя колко е променен!… Ръцете му трепереха непрекъснато и той ги стискаше една в друга, за да не бие толкова на очи дефектът му, но щом ги отпуснеше, почваше тази игра на пръстите, като че брои зърна на броеница, придружена от странно движение на устните, сякаш суче. Разплака се, когато ги видя. Сърдечно прегърна стария Скарлатов и сложи глава на гърдите му. После се взря в очите му.
— Дай, мили приятелю, да погледна за последен път светлата ти глава… По-голям си от мен, но аз ще си отида по-рано от тоя свят. Дано ТАМ намерим някога покой…
— Не бързай, приятелю — отвърна банкерът. — Винаги ще остане време да тръгнем на дългия път… В теб има още толкова бодрост, на която биха завидели много млади хора!… Да не говорим за ума! Той ще остане вечно млад!
Наистина говорът и умът му бяха на мястото. Когато любезностите и прегръдките помежду им свършиха, барон Щерн обърна внимание и на Борис. Подаде му ръка и дълго я стиска на пресекулки. Борис усети как ръката му се тресе.
— Прости ми, млади момко, за всичко… Виждам, че умният ти родител ще има достоен заместник. — Очите му наново се насълзиха. — А аз на кой оставям всичко, за кой работих цял живот?…
— Имаш внуци — каза старият Скарлатов.
— Няма да ги дочакам да пораснат. А без мене всичко ще се разпадне…
— Аллах керим! — каза старият Скарлатов, а после се поправи на френски: — Каквото Бог даде!…
В общи черти Борис знаеше какво бе станало със Симон Щерн. Тя се бе омъжила за някакъв далечен братовчед в Холандия. Сега научи подробностите. Съпругът й бил умен, инициативен и хитър. Притежаваше малка банка, но с голяма активност и деловитост. Работата му вървяла добре. Старият Щерн говореше за зет си с неприязнено чувство. Симон бе родила четири деца — две момчета и две момичета. Всяка година му гостували в Женева, но без зетя. Той според Щерн бил вълк в овча кожа и чакал с нетърпение смъртта му, за да се настани наготово в Швейцария. Но за внуците си говореше най-ласкави думи. Явно ги обожаваше.
— Предайте на Симон моите сърдечни поздрави — каза Борис.
— Ще я целуна от тебе, ще я целуна… — отвърна Щерн.
Стана му неприятно, защото Борис почувства, че се опитват да докоснат нещо дълбоко скрито в него, което никому не позволяваше, дори на своето друго Аз. Той мълчаливо понесе намека и нищо не възрази.
А баронът наистина ги посрещна богато — със скъпи напитки и деликатеси. Искаше по всеки начин да им угоди. После двамата банкери заговориха по деловите отношения.
— Както знаеш — каза Щерн, — получих пратката злато и сега е на сигурно място в сейфовете ми. Но как постигна това, мили приятелю?
— Много просто. Изтеглих от банката всички налични капитали, събрах, доколкото можех, вземанията си и посредством един приятел ги превърнах в злато. Тежко бе прехвърлянето в Швейцария, но блестящо го осъществи един мой сътрудник, когото познаваш.
— Направи ми отлично впечатление. Ти винаги си избирал умни и съобразителни помощници. А какво ще наредиш да направя с ценните ти книжа и акции?
— Остави ги както са! Продай само немските и австрийските акции и ценни книжа!
— Трудно ще бъде… Стойността им от ден на ден пада.
— Продай ги даже на загуба и превърни всичко в швейцарски франкове. Струва ми се, че те в момента са най-сигурни.
— Доларите също, но лирата-стерлинга ще спадне.
— И смятай вложеното в твоята банка за мое лично богатство, което не трябва да служи за спекулации. Ако се случи нещо с мен, оставил съм там запечатания плик. Там е казано всичко!
— О, не говори такива думи, не ме плаши!…
На лицето на Щерн се четеше ужас.
Следващите дни старият банкер не се чувстваше твърде добре и остана в хотела. Борис разполагаше с много свободно време. По цял ден обикаляше Женева. Но в Университета не се отби. Само мина край него. Старият портиер Жан не бе вече на вратата. Вероятно е умрял, си каза той. Бог да го прости!… Къщата на улица „Гийом Тел“ все още съществуваше, но съвсем запусната. Мазилката бе изпопадала, покривът наклонен на едната страна и само петелът-ветропоказател се въртеше със скърцане над мансардата. Прозорците бяха на глухо заковани с дъски. Тук не живееше вече никой. Долу на входа табелката показваше, че сега къщата е склад. Борис не разпита съседите. Сигурно и мадам Ролан бе починала. Отново погледна към мансардата… Неочаквано сърцето му се разтуптя. Не, не! Рано е да живееш със спомени!… Той постоя в тишината на улицата, вперил взор в закованите дъски на прозорците. После въздъхна и тръгна обратно, без да погледне повече назад… Докато вървеше, помисли за баща си, който беше вече стар, дали живееше главно със спомените от миналото?… Всъщност, попита се той, какво значи минало?… Чувство? Да, преди всичко чувство за преживяното… Не самите случки, не самите хора, а чувството, свързано с тях. Миналото — това е, което сме мразили и което сме обичали, но най-вече, което сме обичали, си каза Борис.