Дълго обикаля из английския парк. Тенис-кортовете бяха на друго място. Други бяха и хората, жените с бебешки колички, децата и старците, които се припичаха под късите лъчи на залязващото слънце. Синевината на езерото бе станала по-дълбока. Той тръгна по крайбрежния булевард. Отмина кея и неволно спря пред резиденцията на Черния принц — барон Захариас. Паркът бе пуст. Прозорците напълно затворени, а завесите не даваха да проникне чужд взор. Застана пред голямата порта с железни орнаменти и двата малки топа-бомбардири върху пилоните. Без да мисли, по някакъв вътрешен порив, Борис натисна бутона на електрическия звънец. Почака малко. Вратата на резиденцията се отвори и един лакей, облечен в старинни дрехи, слезе по стъпалата, извървя пясъчната алея и застана пред него оттатък портата. Скарлатов му подаде визитната си картичка. Лакеят се върна в къщата и не след дълго се появи отново. Отвори едното крило на портата и мълчаливо тръгна пред младия Скарлатов. Последователно, както при първото посещение, светваха лампите по стълбището и той вървеше по светлината, която му сочеше пътя. Когато стигна пред залата, лакеят отвори вратата и Борис влезе. Бе същата полутъмна зала. Само в дъното, където бе камината, светеше малка настолна лампа с абажур. Борис тръгна към фигурата в черно, но се спря и застана точно в средата на залата.
— Повиках те и ти дойде… — каза баронът.
— Всичко стана случайно! Просто минавах…
— Не. Ти още не можеш да разбереш вътрешния си глас. Но един ден и той ще заговори в теб. Аз те извиках и твоят вътрешен глас ме чу. Затова си тук!…
— А защо ме извикахте?
— За да ти припомня, че твоят час още не е дошъл! Но ще дойде… Предстоят ти големи изпитания. За миг ще проникнеш Отвъд… Ще видиш нещо, но ще се върнеш отново в света, защото мисията ти няма да бъде още изпълнена. Къде е пръстенът?
— В джоба ми. Нося го със себе си, но не го слагам на ръката.
— Сложи го!
Скарлатов бръкна в малкия джоб на жилетката си и постави пръстена.
— Когато за миг отидеш Отвъд и разбереш, че животът е вечен, погледни пръстена! Той ще те върне отново в света.
— Бароне, някога ми казахте, че човешките съдби се управляват от малко хора. Склонен съм да вярвам в това определение.
— Какво, направи ли ти впечатление конференцията във Веве?
— Да. Неизгладимо впечатление!
— Вярно е, че съм ти говорил за тия хора…
— Но в символичен смисъл.
— Не. Тези във Веве са човеци и нищо повече! Аз говорих за други, безсмъртни, те са малко, най-много седем… Те са облечени в черно и са принцовете на тоя свят!… Чул ли си нещо за Розенкройцерите48? Те са светлите хора, облечени в бяло. Те искат да направят Земята място на любовта между хората. И те са също седем души. Но никога няма да успеят, защото Висшето същество е предоставило човешките души на седмината в черно, в тяхно пълно разположение!
— И според Вас човечеството винаги ли ще остане във властта им?
— Да, винаги! Въпреки твърденията на седмината в бяло, че Висшето същество е дало свободна воля на хората, за да избират. Но тази свободна воля никога няма да се прояви! Принцовете ще правят с насекомите каквото поискат. Ще им подават понякога късче хляб или удоволствия, ще ги държат чрез силата на пола, ще ги ласкаят, ще ги мамят, а после, когато станат нагли и възмутят даже черните принцове, които също имат свой морал, тогава гневът им ще ги настигне! Хората ще се нахвърлят един-други, ще се изяждат, мачкат, оскърбяват, убиват и ще загиват с милиони до новото успокоение, до новия планетарен цикъл!…
48
розенкройцери (нем.) — окултно, тайно общество на посветени, изповядващи мистичното християнство, основано още през XVII в. в Германия. Вътрешната му организация и разпоредби никога не са били разкрити. Знае се, че членовете му е трябвало да полагат изпит и са получавали степени според техния духовен напредък.