— И Вие наистина ли вярвате във всичко това? — възкликна Борис.
— Аз го знам! Предстоят събития на тази земя, които цялата Вселена ще наблюдава със страх, трепет и надежда.
— А Вие?
— Аз търся седемте… И ще ги търся по цялата планета, докато ги намеря и им се поклоня. Докато те ме благословят за вечен живот на Земята! — сериозно заключи Черния принц.
Когато излезе от резиденцията, навън бе вече нощ. Посещението му не продължи много. Но разговорът с барон Захариас наново го бе разстроил, както някога… Трябваше му чист въздух, за да отмахне това грозно прилепчиво чувство на обсебеност. Мина покрай езерото и излезе на пясъчната ивица. Таверната вече не съществуваше. На нейно място имаше нов кей. Върна се обратно, пресече града и се озова в парка „Променад де Бастион“. Беше тихо и спокойно. Откъм Музикалното училище долитаха звуци на оркестър. Свиреха някаква симфония. Може би от Моцарт, а може би от Хайдн, си каза Борис и в същия миг една тежка, груба, студена ръка сграбчи сърцето му. Болката бе силна и той се спря. Това бе душевна болка, която от нищо не минава. И отново, макар за миг, въпреки волята си, преживя отминалите години, когато всичко в него бе любов и доброжелателство към хората. Усети и студената вечер, когато двамата със Симон, хванати за ръка, пресичаха парка и бързаха за концерта, защото бяха закъснели. Усети нейната топла, нежна ръка, която така решително стискаше неговата… А после залата, звуците на симфонията и музикантите, които един по един гасеха светлината на свещите пред пюпитъра и си отиваха… Той физически почувства нейното присъствие. Сякаш бе достатъчно само да обърне глава, за да види до себе си нейния чист профил, малката й руса главичка с полуоткрехната горна устна… Но тя не бе до него. И въпреки времето, въпреки разстоянието, болката му бе същата. Нещо стегна гърлото му. Скръбта го обхвана изцяло. В това ново чувство, колкото и странно, имаше и някаква радост, защото за пръв път от толкова години той разбра, че все още е способен да се вълнува до болка… Че може би отново в него ще светне лъчът на любовта, на доброто… Колко съм загрубял в тия години! Страшно съм загрубял, си каза той.
Баща и син останаха три дни в Женева, а на връщане се отбиха в Париж. Минаха през Страсбург и отседнаха за малко в Мюнхен. Един цял ден разглеждаха старата Пинакотека. Останаха три дни и в Залцбург. Старият банкер се бе уморил и трябваше да почине, а и обичаше този град. Във Виена престояха само един ден. Накрая се качиха на кораб. Пътуването бе спокойно и весело. Но когато стъпиха на кея в Лом, сякаш нещо заседна в гърдите му, нещо тежко и безформено… Борис не очакваше нищо добро в родината си. Това чувство в него се подсили от неустойчивостта на стария банкер, който се хвана за ръката му, за да запази равновесие.
Глава осма
В първата половина на 1912 година бяха сключени съюзните договори между България, Сърбия, Гърция и Черна гора. После настъпи пълно затишие. Нищо не предвещаваше буря. Животът течеше нормално. Борис бе озадачен. Нима предвижданията на баща му бяха погрешни?… От друга страна, един факт го учуди. Старият банкер всяко лято в горещините напускаше Столицата заедно с всички домашни и отиваше на село. А тази година, въпреки болестта, той остана в София. Не го задържаше и работата. Та Банката почти не работеше. Той бе пуснал в двуседмичен отпуск чиновниците с изключение на Попмиронов. Двамата — баща и син — се срещаха по-често отпреди. Понякога ходеха заедно на разходка. Почти стана навик Борис привечер да отива в Банката и седнали на верандата пред кабинета, да разговарят. Чест гост бе Неделев. Една топла лятна вечер, в началото на юли, Борис отиде в Банката. Посрещна го Туше Динев. Не се качи горе, а седна на верандата. Глухонемият коняр бе полял с вода както тревата долу на двора, така и мозайката, а също и цялата асма. Беше прохладно.
— Ей сега ще слезе… — съобщи Динев за баща му. — Напоследък следобед поляга по малко…
След командировката си на Запад и престоя в Париж Динев сякаш бе станал друг човек — елегантен и самоуверен. За Париж се изказваше само в суперлативи. По-късно дойде и банкерът. Както винаги се зарадва на сина си. Сервираха на Борис и Динев мастика. Старецът пиеше само минерална вода. На Борис му беше особено приятна прохладата и обстановката. В компаниите, с които се движеше, бе свикнал да пие редовно и големи количества, затова много не се контролираше. Изпи набързо две чаши мастика. Динев почти не се докосна до своята. Но банкерът забеляза и каза: