— И аз ще участвам!
— Странно ми е, че говорим за война, а тя се отдалечава… — каза Борис.
— Чакат да съберат реколтата. Всичко ще започне след месец август — отвърна замислен баща му.
Една седмица по-късно Борис Скарлатов постъпи в офицерската школа. Военните явно бързаха, а вероятно нямаха и достатъчно кадри. Затова предложиха на млади хора с гимназиално и висше образование да влязат в школата. Така за пръв път в живота си Борис облече военна униформа, напълно доброволно и с убеждение.
В началото на август 1912 година пламна военната истерия. Най-после и Турция разбра същността на Балканския договор и започна усилена военна подготовка, която се изрази в маневри на българо-турската граница с доста чести инциденти и престрелки. Меморандумът на българското правителство от края на август до Високата порта поиска незабавно радикални реформи за българското население в Македония. Последва турско клане на българи в Дойран. В цяла България станаха бурни и протестни митинги. Сръбският военен министър Путна дойде в София. На 17 септември 1912 година България обяви обща мобилизация. Целият народ бе въодушевен. И това спонтанно всенародно чувство никога след това не се повтори.
Още същия ден в пехотните казарми на Първи и Шести пехотен полк в София започнаха да пристигат мобилизираните. Идваха с каруци заедно със своите жени, деца, бащи, майки, роднини и близки, които изпълваха обширните плацове на казармите. Там набързо ги обличаха във военни униформи, а после рота след рота тръгваха с китки и песни по булевард „Мария Луиза“ за гарата. Един след друг потегляха препълнените влакове към южната граница с накачени войници дори върху покривите на вагоните.
На третия ден пред една шопска рота от млади войници крачеше стегнат подпоручик. Беше Борис Скарлатов. Някъде далеч се чуваше маршът на гарнизонната духова музика. Големият тъпан ясно отброяваше такта. Наоколо беше пълно с въодушевени граждани, момичета и деца. Този възторг се бе предал и на Борис. Когато ротата стигна гарата, трябваше да чакат. Имаше време да се прости и с баща си. Откакто влезе в офицерската школа, отношенията им станаха много студени. Пресече кордона от изпращачи и тръгна по улица „Търговска“, напълно опустяла. Витрините на магазините бяха със спуснати рулетки и заковани кепенци. Почти всички бяха мобилизирани. В двора на Банката нямаше никой. Той влезе през желязната порта. Позвъни. Отвори му главният счетоводител Попмиронов. Беше единственият чиновник, останал в Банката. Другите бяха мобилизирани. Преведе го по дългия коридор и го остави пред вратата на кабинета. Борис почука и влезе. Старецът стоеше с гръб, изправен до прозореца, и гледаше в далечината.
— Добър ден… — каза Борис.
Банкерът се обърна. Лицето му бе спокойно, сурово и напълно чуждо. Тоя път не се четеше радост от посещението на сина му, а напротив — високомерна насмешливост.
— След два часа заминаваме — каза Борис.
— Най-после настъпи масовата истерия…
— Ако така наричаш народната радост, тя е голяма наистина. Излез на булеварда и сам се увери!
— Няма нужда. Виждал съм в живота си и по-големи безумия…
— Нима целият ти живот се състои само от печалби?
— Разбира се, не! Но ми е противна ролята на ахмак, за който войната е героично дело и поприще за слава. Свести се, синко, ако можеш!… Досега в живота си не успя да направиш голямата глупост. Но ето в момента си на път!…
— Аз никога не съм ти давал съвет! Мислех, че си се отказал и ти…
— Бях длъжен да ти кажа това, въпреки че знаех колко е безсмислено!
— Може би се страхуваш за капиталите си?
— Напротив! Те даже автоматично се увеличиха с изчезване на златото от пазара. Това, което предвиждах, е вече факт! Народната банка спря свободната обмяна на златото и според мене никога вече няма да го възстанови. Затова съм спокоен повече от всеки друг път!
Старият банкер се замисли. Да, той бе успял правилно да отгатне бъдещето и в момента се почувства горд, усмихна се, но веднага лицето му помръкна, като погледна сина си в офицерската униформа.
— В общото умопомрачение не можете да видите накъде вървите!… Заедно с обявяване на мобилизацията страната автоматично изпада във военно положение. Съдилищата се превръщат във военнополеви, което значи пълно разпореждане и с живота на хората. Излезе забрана за износ на зърнени храни, търговията спря. В село няма кой да работи, а и няма с какво — воловете, конете, мулетата, катърите и каруците, всичко е реквизирано. И това е само началото!