По-нататъшният разговор се видя напълно безсмислен за Борис. Той тихо каза:
— Довиждане…
Банкерът нищо не отговори и се извърна с гръб към него. Не се потруди даже да се сбогува. Като излезе навън, младият Борис отново, и за кой ли път, се учуди на студенината и суровостта у този човек, който по странни игри на природата бе неговият баща. Но Борис не беше прав, защото старият банкер стоеше изправен до прозореца и го гледаше как се отдалечава по улицата. Той стисна юмруци. На лицето му се четеше страдание. Беше сам и не се сдържаше. После гласно каза: „О, Господи! Никога така не съм ти се молил… Запази го!“
Той дълго не помръдна, вперил взор в безлюдната улица със спуснатите кепенци на дюкяните.
На 5 октомври 1912 година в осем часа сутринта черногорският крал Никита със синовете си бе застанал на хребета на планината Горица. Най-младият му син Петър даде залп срещу турските батареи. Войната бе факт. Два дни по-късно останалите съюзници започнаха военните действия. Българската армия извърши мълниеносна и блестяща военна операция, която дълги години след това щяха да изучават генералните щабове във всички страни. При Селиолу, Петра и Лозенград тя нанесе мощни удари. А в шестдневните сражения при Люлебургас и Бунар-хисар главните сили на турската армия бяха разбити. В същото време, докато българската армия разгромяваше основните сили на Турция, сърби и гърци безпрепятствено, почти без жертви, като на парад, без големи сражения, заеха Тракия и Македония. Но България разчиташе на договорите и заета с военните действия в тоя момент, не отдаде нужното внимание на случилото се. След още една седмица българската армия стигна укрепленията на Чаталджа. Оттук се виждаше морето и Босфора. За двадесет и пет дни Отоманската империя бе сразена. На 29 октомври Кемил паша поиска примирие. Българите отказаха. Последваха тежки боеве за позициите на Чаталджа. Обаче армията бе уморена. Липсваше дългобойна артилерия. В тила се появи холера. Българското настъпление спря. На 20 ноември бе сключено примирие. На 30 ноември 1912 година в Лондон започнаха преговори за мир със съдействието на Великите сили. Това бе първата фаза на войната.
На 23 януари 1913 година в Турция бе извършен държавен преврат. Министърът на войната и главнокомандващ Назим паша, който бе сключил примирието, бе застрелян в Парламента. Преговорите бяха прекъснати. Последваха нови блестящи победи на българската армия при Булаир, Шаркьой и Чаталджа. Остана само Одрин — може би най-укрепената крепост в света след Гибралтар. На 13 март в два часа след пладне, след героични сражения в обсада, Шукри паша предаде крепостта на главнокомандващия Втора армия генерал Иванов. Преговорите в Лондон се възобновиха и на 17 май 1913 година мирният договор бе подписан. Турците бяха изгонени от Европа. България, благодарение на своята армия, изнесе цялата война на плещите си и застана начело на Балканския съюз. По територия и население тя бе станала най-голямата и мощна балканска държава, бе дала най-много жертви и хвърлила най-много средства. Но съюзниците, заели спорни и безспорни български земи, нямаха никакво намерение да отстъпят и педя от тях. Румъния предяви териториални претенции към България като благоволение за това, че не я е нападнала в гръб. На 19 май 1913 година бе подписан таен сръбско-гръцки договор, насочен срещу България. Скоро към тях се присъединиха и румънците. България остана изолирана. Ако нещо спираше съюзниците да започнат военни действия, това беше страхът от българската армия. Ето защо, макар и без загуби от войната, те усилено се въоръжаваха, докато България имаше вече на плещите си огромен външен дълг и съсипано стопанство. Така че в началото на юни настъпи едно мъчително затишие пред буря. И тя не закъсня…
… На 16 юни цар Фердинанд даде устна заповед на помощник-главнокомандващия българската армия генерал Савов Втора и Четвърта армия да настъпят срещу съюзниците, без да уведомяват за това българското правителство. Армиите успешно започнаха настъплението. Но на 17 юни правителството, узнало за военните действия, още същия ден заповяда писмено да се спре настъплението. Генерал Савов изпълни и тази заповед. Същия ден бе уволнен. Настъпи пълно объркване в армията — както в командния състав, така и сред войниците. Сърбия и Гърция използваха създалото се положение и обявиха война на България. Използваха е най-точната дума. Защото Сърбия, Гърция и Румъния имаха вече таен договор за нападение срещу България. Бяха започнали военни действия в безспорната българска зона и извършиха издевателства върху българското население. Даже предварително сърбите бяха отпечатали манифест за войната. Така че грешка, в смисъл, че България първа обявила война на съседите, по същество нямаше. Тя де факто вече съществуваше по тяхна вина. Грешката бе по-скоро в контразаповедта на българското правителство да се спрат военните действия от българска страна. Това доведе до отчаяние и деморализация на армията и може би тази контразаповед бе причината за поражението в Балканската война. Правителството не можа да устои и на натиска върху себе си отвън и не се оказа на висотата на историческата задача.