Глава девета
Тази сутрин на 17 юни 1913 година младият Борис Скарлатов се събуди рано с натежала глава. Квартирата му бе в една спретната къща в българската махала на Солун. Стаята му бе на горния етаж, откъдето всяка сутрин наблюдаваше изгрева на слънцето и синьото море, пристанището с лодките, платноходките и параходите, крайбрежния булевард и двете кули — Еди-Кулѐ и Беяз-Кулѐ. Напомняше му колежа и Цариград. Не можеше да се насити на гледката. Стана от леглото и стъпи бос на пода, но трябваше да се подпре на белосаната стена. За миг всичко се завъртя и после пак дойде на мястото си. Не трябва вече да пия, си каза той за кой ли път. След като бе затрупан от артилерийски снаряд при Одрин, поносимостта му към алкохола бе намаляла много и в началото от малко количество получаваше припадъци. Но полека-лека, с течение на месеците, се оправи почти напълно. Беше лежал в лазарета около двадесет дни, повишиха го в чин поручик и после го изпратиха с българската дивизия в Солун. В този голям полуевропейски, полуориенталски град той си почиваше и се забавляваше добре. Част от ротата му бе настанена по къщите на махалата и дните протичаха весели и спокойни. Всички войници бяха минали през тежки битки и между тях и командира им Скарлатов цареше другарство, каквото можеше да се изгради само на фронта при всекидневната среща със смъртта. Засега се бе измъкнал от тая война само с мозъчна контузия, която вероятно нямаше да остави никакви последствия. Цяла нощ бяха пили и войници, и граждани. В българската махала царяха все още обичаите, донесени от село, и в кръщението на едно дете, особено момче, участваха всички, още повече, че кръстникът бе самият поручик Борис Скарлатов. На вратата се потропа. Влезе фелдфебел Захов, човек на средна възраст, с вече побеляващи мустаци и червендалесто лице. Учуди се, като го видя напълно стегнат, препасал колан с кобура на пистолета. В ръка държеше пушка.
— На лов ли ще ходиш?
— Господин поручик, тази нощ България е обявила война на Сърбия и Гърция. Започнали са сражения около Струма, Мошияно и Лефтерѝ — каза той с известна тържественост.
— Дойде ли някаква заповед от Щаба?
— Никаква.
— А защо не отиде да провериш?
— Махалата е обградена от гръцки войници. Една по една блокират и съседните улици. Всички вече са готови и Ви чакат долу строени.
Ето, помисли си той, това, което от един месец чакаме, вече се случи… Скарлатов, както и другите офицери и войници не си правеха илюзии, че войната е приключила.
Отначало в Солун бе настанена цяла българска дивизия, но след протеста на Гърция остана само една дружина от около хиляда души. А гърците имаха поне десет пъти повече войска в града и модерни артилерия. Бяха заели пристанището, така че шепата българи представляваха само малък остров сред гръцкото море. Бяха обсъждали идеята да се раздаде оръжие на многобройното българско население, но тя не се осъществи. Поручик Скарлатов имаше свой план при авария. Не му харесваше никак, че българските части не бяха групирани на едно място, а пръснати из града. И тази сутрин той разпредели войниците си в три къщи с яки дувари и възможност за добра отбрана. Къщите бяха разположени като триъгълник. Върху върха на предната постави картечницата — най-модерното оръжие, което притежаваше ротата. Патрони имаха достатъчно, а и всички бяха въоръжени с ръчни бомби, тъй като войната, която водиха, доказа тяхната ефикасност. Остана доволен от направеното. Проведе и кратко съвещание с фелдфебел Захов. Реши да слезе в центъра на Солун, където се намираше Щабът, и разбере какво се е случило.
— Не отивайте, господин поручик! — каза Захов.
— Не се безпокой! Дай ми трима войници добре въоръжени!
Захов му изложи една лична молба. Беше македонец от Кукуш. Касаеше се за една чета от осем души, която вече успяла да води сражение с гърците и през нощта се укрила в българската махала. Питаше какво да правят с тях.