— Да влязат в ротата! Дай им задачи както на всеки войник!
— Благодаря, господин поручик.
Тримата войници, които Захов избра, бяха най-опитните. Едри момчета, весели и спокойни. Скарлатов нямаше нито какво да ги учи, нито да заповядва. Разбираха сами обстановката. Оръжието им бе модерно — карабини „Манлихер“, а на коланите им висяха по четири ръчни бомби. Паласките за патрони бяха отворени, така че се виждаха пачките. Остана доволен от вида им. Препаса колана с кобура, закачи и той две бомби и след кратък размисъл взе своята карабина „Маузер“ — трофей от сраженията в Турция. Тръгна по калдъръмената улица, заобиколен от тримата войници — двама отстрани, един — отзад. Пушките си държаха под мишница готови за стрелба. Когато излязоха, на съседната улица няколко гръцки войници се оттеглиха зад дувара на една къща. В центъра на Солун не се чувстваше напрежението. Само улиците бяха почти празни, а минувачите редки. Тук-там се виждаха гръцки войници, но те се отдалечаваха, когато групата на Скарлатов се задаваше.
Стигна пред българското консулство. Двама познати чиновници стояха на портата и спокойно разговаряха, макар отсреща да се виждаха гръцки войници. От отворения прозорец на долния етаж се носеше смях и говор. В една от стаите неколцина български войници играеха карти, а други кротко седяха край тях и наблюдаваха. Лют тютюнев дим се стелеше. Това спокойствие не учуди Скарлатов. Отдавна неговите представи за войната се бяха напълно променили. Всеки войник и офицер тук, в Солун, бе минал през ада на тежки сражения в една модерна война, водена със съвременно оръжие, по най-жесток начин. Смъртта не им правеше впечатление. Бяха загинали много, бяха виждали по бойните полета толкова смърт, че единственият начин да оцелееш бе да претръпнеш. И те претръпнаха. Станаха професионални бойци.
Скарлатов се обърна към един от чиновниците:
— Какво става?…
— Това, което знаеш… Започнахме военни действия, а сетне ги отмениха. Това е всичко.
— Телеграфната станция работи ли?
— Все още.
Другият чиновник, който не участваше в разговора, посочи с пръст двамата гръцки войници на отсрещния тротоар.
— Гледай ги!… Изплашени са като зайци. Елате де! — извика им силно той.
Те веднага се прислониха зад сградата.
— Не прави глупости! — каза другият чиновник. — Това е положението, Скарлатов. Нищо още не знаем.
— А в Щаба?
— Едва ли и те повече знаят… Остани при нас! Или по-добре се прибери при войниците.
— Ще отида в Щаба.
Чиновникът сви рамене.
В самия център на града вървяха още електрическите трамваи, но полупразни. Скарлатов и войниците се движеха в средата на улицата, за да избегнат изстрел из засада и да имат добра видимост. От различни пресечки се подаваха главите на гръцки войници. Стана му ясно, че са вече обградени. Но когато излезе на булевард „Хамидие“, напрежението му спадна. Това бе българската зона. Спря пред Щаба. Отпред имаше само двама часовои. Остави войниците си отвън и влезе. Тук цареше същото спокойствие, сякаш това, което гърците извършваха в целия град, не се касаеше до тях. Ядрото на българската дружина заемаше около двадесет здания по булевард „Хамидие“ — от Беяз-Куле до гръцките гробища. Тук бе комендантството, пощата, две казарми и две болници. Кварталът бе опразнен от своите жители и вече обграден от гърците, но военните действия още не почваха. В стаята, при командира на българската част — майор Лазаров, се бяха събрали офицери. Те пушеха и се смееха. Един млад подпоручик се провикна:
— Ей, Скарлатов, ела насам, къде си? Доведе ли войниците?
— Дойдох само да разбера какво става…
— Имаме ултиматум от гърците до пет часа следобед да се предадем.
— Е, и?
— Водят се преговори посредством френския консул Жосемин. Но те няма да ни пуснат, а и ние не искаме да си идем. Виж какви позиции сме заели!…
Скарлатов отиде при майор Лазаров. Видя му се угрижен.
— Какви са нарежданията Ви, господин майор?
— Никакви.
Борис остана във веселата компания на офицерите и обядва заедно с тях.
Майор Лазаров излезе от Щаба и се върна към един часа след пладне.
— Господа офицери, моля за внимание. Всички станаха на крака и загасиха цигарите.
— Преди половин час напусна Солун генерал Хесапчиев, нашият дипломатически агент. Оставаме сами. За командир на българските части, разположени в града, съм определен аз. Имаме предложение от гърците. Чуйте го!…