Борис не участваше в спора. Всичко това му бе известно и отдавна премислено. Но изпитваше радостно чувство, че приятелите му са все същите, страстно спорещи върху човешките идеали, мислещи, може би малко наивни, но съсредоточили всичко в света на идеите. За цялата вечер той не чу нищо за всекидневните им нужди, за бедността, за това как се справят с трудния живот. Да, такива бяха неговите единствени приятели.
Навън беше нощ, когато си тръгна заедно с Брезов и Румяна. Тактично тя тръгна малко встрани, за да остави двамата да си говорят. Студът се бе засилил. Снегът скърцаше под краката им. Нямаше никой по улиците.
— Как върви списанието? — попита Скарлатов.
— Никак. Печалба няма. Издържа се едва-едва със средствата на партийните членове. Вестникът е в същото положение.
Брезов се спря.
— Борисе, прочетох дисертацията ти. Страшно ми е нужна статия за вестника върху новия външен заем, който се готви.
— Нямам понятие още какво става в момента у нас…
— Трябват ми факти. А точно те ми липсват. Всичко се върши в пълна тайна. Помислих, че ти би могъл да научиш нещо от баща си…
— Не е много приятна ролята, която ми отреждаш.
— Баща ти е един от най-осведомените хора в България. Мисля, че е в центъра на тази финансова сделка.
— Ще опитам.
— Моля те… И статията трябва да бъде готова в кратък срок.
Те пак тръгнаха. Когато минаха край черквата „Свети Крал“, тя бе осветена. Влизаха и излизаха хора. Чуваше се пеенето на поповете.
— Какъв празник е днес? — попита Борис.
— Кой го знае… Може да е Всенощно бдение…
Тук те се разделиха. На Скарлатов не му се прибираше, той тръгна по „Дондуков“. Като мина покрай банката, видя, че на първия етаж кабинетът на баща му свети. Зави по уличката зад банката и позвъни на входа. Отвори му Туше Динев. Не показа с нищо изненадата си.
— Ние работим, но баща Ви ще се радва да Ви види.
Завари го в кабинета, надвесен над огромното бюро. То бе разчистено от всичко и върху него бе просната една голяма карта-план. На пода бяха наредени папки. В първия момент, когато банкерът вдигна глава, той го погледна намръщен със своя остър, малко кривоглед поглед. После лицето му се смекчи в усмивка. Явно бе толкова погълнат от работата, че му трябваше време да дойде на себе си.
— Добра вечер и добре дошъл! — каза баща му.
— Мислех, че вече спиш, а виждам, че като Наполеон пред голямо сражение оглеждаш в нощта полето на битката.
— Почти. Впрочем това са бъдещи терени за строеж. Тия дни Димитър Петков ще трябва да прокара плана и на София. За мене това е от голямо значение. Дълги години се подготвях за този миг и бързам.
— Тогава ще дойда друг път.
— Ние приключихме за тая вечер. Само доуточнявахме някои детайли. Радвам се, че дойде. Седни…
Младият Борис бе малко раздразнен от това посрещане и реши да говори направо за целта на посещението си.
— Интересува ме новият държавен заем.
Старият банкер го погледна и стана от бюрото.
— А защо?
— За да напиша статия, и то отрицателна.
— И смяташ, че мога да ти дам сведения?
— Ти си твърде осведомен…
— Да, и то в подробности. Социалистите ли ти възложиха тази мисия?
— Можеш и така да го кажеш.
Старият банкер се заразхожда по килима. Туше Динев през цялото време стоеше мълчалив до вратата.
— Добре. Аз ще ти дам тези сведения, а питаш ли се защо?
— Любопитно ми е.
— Не защото си ми син. Не от любов към тебе, а защото това ще бъде от моя полза. Но ти все пак помисли!… В момента се готвиш да изиграеш ролята на манипулирана личност, притисната от две противоположни сили. И как се чувствуваш в тази роля?
— Не много добре.
— Значи я осъзнаваш. В живота се започва така, с простичките думи — целта оправдава средствата. Почваш с малко, вървиш и затъваш все повече, губиш свободата си и ставаш играчката в ръцете на другите.
— Не бих казал, че в твоята дейност си се ръководил от висши принципи.
— Вярно е. Аз се ръководех от единствения принцип — печалбата. Всички са убедени, че печалбата е нещо неморално, лошо и винаги за сметка на някого. Следователно печалбата не може да бъде идеал. И все пак съм по-почтен от вас, които в името на идеала можете да извършите доста непочтени дела. Но да оставим това… Накратко, заемът е вече решен. Да се атакува е безсмислено.
— Защо така мислиш?
— Как си представяш, че Шнайдер, Князът, Парѝ Ба, Круп, министрите, висшите чиновници, генералитетът и цялата тая паплач, която се вие като лешояди в небето, ще изпусне плячката?