— Гръцки войници, господин поручик — чу той гласа на войника до себе си.
— Мълчи!
Изчака ги да станат повече и когато съвсем наближиха, започна да ги коси, без да маха пръста от спусъка. Сенките падаха, а други бягаха. Той се надигна, за да види ефекта от стрелбата. После пак нещо избухна, почувства, че отново става лек и полита нагоре към небето и това бе последното, което си спомняше, защото за него настъпи тишина и мрак…
Събуди се с мъчителна болка в крака. Когато отвори очи, слънцето просто го заслепи. Цялото му тяло се клатушкаше и му трябваше време да разбере, че е вързан върху самара на един катър. Вървяха по една пътека сред пясъчните хълмове след Солун. Главата му бе паднала на ръката върху шията на добичето. Той се опита да я повдигне и в тоя момент видя пръстена на Черния принц и пирамидата с древноеврейския надпис. Сякаш чу гласа на барона: „Ще отидеш Отвъд и после ще се върнеш…“ В тази война той не се раздели с пръстена. Смяташе, че му носи щастие. Военните въобще бяха суеверни, носеха амулети, кръстчета и какво ли не!… Видя едрата глава на войводата Тасе Муртински с буйна черна коса.
— Брей, си о̀твори о̀чите!… — съобщи той радостно на четниците.
Спряха катъра и го наобиколиха.
— Какво стана, къде са останалите?…
— Ним се ко̀си, мо̀ри!… Умрелите при умрелите, живите при живите!…
След това усилие главата на Борис отново падна на шията на добичето и затвори очи.
— Още ма̀лце гаерѐт и след час сме у Воден при българската во̀йска! — каза войводата.
А в това време, в десет и половина часа сутринта, майор Лазаров със седем души офицери и хиляда двеста и осем войници общо от целия град се предадоха. Заедно с отец Евлогий — управляващ Българската митрополия, те бяха натоварени на параход и откарани в Пирея. В Солун настъпи часът на победителите. Те грабеха, колеха и изнасилваха българското население.
В тези съдбоносни два-три дни България загуби всичко, което бе придобила с хиляди жертви и средства. Тя загуби и нещо повече — надеждата за добро бъдеще. На 28 юли 1913 година се подписа Букурещкият мирен договор. От България се откъсваха не само Тракия и Македония, но и Южна Добруджа, която отиде към Румъния. Турция използва поражението на противника си и спокойно зае Одрин. В тая злощастна война седемдесет хиляди българи паднаха жертва. Към изтерзаната страна потеглиха дълги кервани от бежанци — жени, мъже, деца, напускали дом, ниви и добитък, с по една бохчичка в ръка, само и само да не се откъснат от Отечеството!… Стара България прие своите братя от поробените земи. Войниците започнаха да се завръщат — измъчени и озлобени. България бе една пустиня. Войната продължи да живее, но вече в хилядите легенди и саги, с които живее една нация и които остават завинаги в нейната история. Всяко семейство, всеки бежанец — невръстен или стар — имаше своята история, дълга и подробна, не радостна и не весела, защото в нея имаше твърде много ужас и смърт, убийства, паническо бягане пред кавалерия, глад, мръзнене, холера, чума и деца, хиляди невинни деца, загинали безсмислено…
Скарлатов също имаше своята история в тая война, която може би един ден щеше да разказва на децата си вечер, пред пламъка на камината. От Воден той бързо бе откаран с българска санитарна част в село Горни Порой, Демирхисарско. Но и оттам трябваше да напуснат, притиснати от сърби и гърци. После започна инфекцията на раната. Парче от шрапнел бе засегнало бедрото на десния крак. Костта бе останала цяла, но раната бе дълбока. В Свети Врач, във временния лазарет, двамата хирурзи дълго се съветваха дали да направят ампутация. Скарлатов решително отказа. Инфекцията напредна. Кракът се изду като балон. Но със сетни сили той повтаряше, че не позволява да му се отреже кракът. Внезапно раната проби. Изтече огромно количество миризлива гной и продължи да тече дни наред. Той се подобри и вече можеше да ходи с патерици. Но мускулатурата на бедрото завинаги се бе атрофирала. Кракът му, макар и незначително, се бе свил, така че той леко накуцваше и щеше цял живот да накуцва. Не се зарадва нито на ордена за храброст, нито на гласността, която българската и чужда преса дадоха за това героично сражение. Докато се въргаляше на поляната пред лазарета, той премисли много, и особено за войната. Не излезе от нея озлобен, готов за реванш. Напротив, в него завинаги остана чувството, че войната е една велика гадост!… Много години по-късно винаги, когато си спомняше за нея, пред него изпъкваха не сраженията, не грохотът на оръдията, не убитите, а една картина…