… Горещ летен ден с мараня. Пладне е. Слънцето блести немилостиво и очите го болят от светлината. Той е седнал под келява акация, единственото дърво наоколо, с почти изсъхнали листа, и рядката сянка едва му пази главата. Край него са патериците, сковани от изкривени летви. Зад него е шосето. Каруците на бежанците са спрели и под сянката им са се настанили семействата. Пред него е полето на Свети Врач, необработено, каменисто, и в дъното се вижда река Струма. Никой не жъне, никой не работи по полето. А до ушите му долита женски глас. Той се заслушва… Това е песен, си казва той. Но разбира, че не е. Това е плач, женски плач, висок, ясен, безнадежден, и оглася цялото поле. А после вижда и жената. Тя не е далеч. Млада е, с черна забрадка, и боса. Навела се е над малка могилка от натрупани камъни с кръст отгоре, направен от неокастрени клони. А жената вие сред жуженето на насекомите и свиренето на щурците. И никой не отива при нея да я утеши или просто да я хване за ръка и отведе от детското гробче…
Глава десета
В един навъсен есенен ден през октомври по обезлюдените улици на София, където студеният вятър метеше падналите листа, вървеше мъж, облечен в износена военна униформа, окъсан шинел, слаб и брадясал. Не можеше да крачи бързо, понеже накуцваше. Подпираше се на груб, саморъчно направен бастун. Пагоните му бяха на капитан. На ревера му се виждаше един-единствен орден — най-високото отличие във войската — орденът за храброст. Офицерът нямаше фуражка. Вятърът развяваше дългите му черни коси и брада. Понякога спираше задъхан да си почине. Когато навлезе в централните улици на Столицата, опита се да се изправи и да стъпва по-бодро. Отделни минувачи, зъзнещи в своите дрехи, дори не го и поглеждаха. Бяха свикнали с ранените демобилизирани бойци. Мъжът спря да изчака една върволица жени, облечени в черно с черни забрадки. В ръце носеха бохчи и тави варено жито с набодени свещи отгоре. Отиваха на панихида за убитите. Една от тях — млада жена — мълчаливо спря пред него, подаде му къс погача, а в шепата му сложи пшеница.
— Бог да прости! — каза мъжът.
Отново тръгна. Това ли беше някогашният елегантен, напет Борис Скарлатов?… Той мина по тротоара край Военния клуб. Там не се вееше знаме.
Право срещу себе си видя да върви друг мъж. Бе цивилно облечен с извехтял балтон, наметнат като пелерина. Ръцете му не се виждаха. Мъчно можеше да се познае в него Марат Брезов. Когато и двамата щяха да се разминат, едва тогава до съзнанието им стигна кои са. И двамата спряха и се погледнаха в очите. Всеки прочете в другия болка и горчивина.
— Ти излезе по-умен… — каза Борис.
Брезов поклати отрицателно глава и разтвори балтона си. Само панталоните и балтонът му бяха цивилни, а куртката му — военна. Имаше същите капитански пагони и същия орден за храброст. Но едната му ръка бе гипсирана и висеше отпред на бинт. Двамата постояха така мълчаливо и без да си кажат повече дума, извърнаха очи и всеки продължи пътя си. Беше ги срам един от друг.
Скарлатов стигна до Банката. На вратата забеляза табела: „Банката не работи“. Позвъни упорито. Чуха се стъпки и вратата се отвори. Показа се главният счетоводител Попмиронов. В първия момент не го позна, после двамата влязоха вътре. Спряха се в коридора.