— Получих телеграмата, но не можах да дойда веднага — каза Борис.
— Баща Ви вече не е тук.
— Къде е?
— На село. Всички отидоха с него. Останах само аз да Ви чакам. Побързайте, млади господарю!…
— А къде е Туше Динев?
— Нямаме известие от него. Може би е убит или е в плен. Засега се води като безследно изчезнал.
След като отдъхна малко, Борис се върна на гарата и замина…
… Теснолинейното влакче с пухтене изкачваше височините и серпентините на планинския терен. Времето се бе изяснило. Късната есен бе в цялото великолепие на пламтящите си цветове. Едно последно усилие и влакчето излезе на равното място сред клисурата. Тук бе разположена малка гара. Никой не слезе освен Скарлатов. Чиновникът с червена шапка вдигна знака. Камбанките на гарата издрънкаха и влакчето отново с пъшкане започна своя упорит труд. Свирката му бодро изпищя и заглъхна след близкия завой.
Борис остави куфара на земята. Той бе облечен все още във военните си дрехи с ордена и продължаваше да носи бастуна. По-нататък щеше да има скъп бастун — част от облеклото му, част от елегантността му, част от мъжествеността му, но и част от недъга му. И никога нямаше да признае в себе си, че го е получил, задето не послуша гласа на разума. Това бе цената на глупостта и аз я платих, си каза Борис.
Чиновникът изпрати влакчето, погледна с любопитство, но не посмя да го заговори. Там, зад гарата, долетяха веселите звънчета на един кабриолет. Скарлатов вдигна куфарчето си и заобиколи зданието. Той се носеше по прашното планинско шосе, каран от бай Никола. След малко спря коня, слезе и прегърна мълчаливо младия Борис, като сложи глава на гърдите му. На него му се стегна гърлото. После настани куфара отзад и несъзнателно присегна да хване ръката на Борис, за да му помогне, като се качва, но разбра грешката си. Скарлатов с усилие се надигна и сам се качи до него. Бай Никола се прекръсти и извика:
— Диййй!…
Конят бе силен, млад, черен на цвят, с лъскав косъм. С лекота се понесе нагоре по кривулиците на планинския черен път. Борис нищо не говореше. Само гледаше и колкото повече гледаше, толкова повече се успокояваше, защото несъзнателно се сливаше с околната природа. А тя бе величествена!… Високи голи върхове с блестящи от слънцето скали… Под тях се извисяваха боровете, започващи там, където свършваха смриковите храсти, а после идваше ред на смесените и широколистни гори, пламнали в есенните цветове, чак до самия път. Под тях течеше реката. Водата не се виждаше от папратите и леските, но понякога за миг се мяркаше малък красив вир, шумен водопад или буйна клокочеща пяна. Минаха над каменен арковиден мост, останал може би от римляните, може би от турците… Понякога стръмните склонове отстъпваха място на тесни поля, по които пасяха стада овце или крави. Селяните, които срещаха по пътя, учтиво казваха „добър ден“, макар че не познаваха Борис, и той отговаряше, трогнат от тази естествена връзка между хората. Бай Никола отвръщаше винаги с „дал Бог добро!“.
А когато превалиха билото на планината и видя нататък върховете, стигащи до хоризонта, си каза, че зад него може би бе някъде Егейско море, откъдето той идваше осакатен… Борис сам спря двуколката и гледа дълго и жадно като човек, забравил, че на света освен хората, има и нещо, което е било преди тях… Че светът е една градина, която може би е дадена на човека не просто така, за да изживее своя кратък живот добре. И вместо да осъзнае това, човек мисли, че е господар на тази градина. Но ето идва стопанинът, Смъртта, и казва: „Махни се оттук!“ И тогава човек с огорчение и чувство за неправда напуска градината, напуска света, за да дойдат други като него, на негово място, и да мислят и живеят по същия начин…
След билото склонът започна да се спуща. Планинският път отново се виеше. Все по-често се срещаха селяни. Връщаха се от работа с натоварено магаре или каруца, теглена от волове, или просто с наръч съчки на раменете. А после, зад последните дървета, се показаха белите къщи на селцето, чисто, сякаш измито, грейнало от слънчевите лъчи… Камбанен звън долиташе от малката белосана църквичка, кацнала сама на един висок хълм и край нея гробница-параклис. „Мир на света и благоволение между човеците!“ — сети се несъзнателно Борис за евангелския коледен химн.
Двуколката мина по тесните стръмни улички с двуетажни къщи. Колелата тропаха по калдъръма, докато стигнат до голямата къща на три ката — древна, направена за вечни времена от камък и дърво, с извити форми, строена и достроявана в старо турско време, където са се раждали и умирали Скарлатови. Двуколката влезе през сводестата порта в двора, целия в калдъръм като в манастир, с голяма мраморна чешма и корито за водопой на животни. Посрещна ги стрина Донка и една млада жена с руса коса, кръгло лице и зачервени бузи, облечена в селски дрехи. Зад една от вратите си подаваха главите две дечица, също руси, съвсем малки — момченце и момиченце, облечени с дълги бели ризки. Борис с мъка слезе от двуколката.