Донка го прегърна и заплака.
— Сине, сине, какво ни е дошло на главата…
Младата жена му пое и целуна ръка, после дойде ред на двете дечица. От плевнята излезе едно съвсем младо момче. То също се наведе и целуна ръка на Борис.
— Това е моят последен изтърсак, син ми Спас… — каза гордо бай Никола. — Обичай го и не го забравяй! А това са внуците ми и снаха ми Неда.
Борис трудно изкачи стръмното дървено стълбище. Одаята на третия кат бе огромна — типична чорбаджийска, селска одая, с огнище, в което гореше огън, с лъснати бакърени съдове над огнището, с голям мангал в средата, излъскан до блясък, с миндери покрай стените и с малки дървени столчета. Но дебелият персийски килим, огромната газена лампа, спущаща се от тавана, целият в дърворезба, гравюрите и маслените портрети, наредени в дълга редица на едната стена, цялата облицована в дърво, малкото бюро с елегантните крачета — стил Людвик XVI — показваха, че все пак и тук Европа е проникнала. Пред цялата одая имаше голям обширен чардак с колони от дърво.
На един люлеещ се стол със завити крака върху меча кожа седеше старият Скарлатов. Главата му бе високо вдигната от шарени възглавници. Лицето му бе съвсем слабо и бледо, кожата прилепена върху костите. Както винаги бе облечен спретнато и изискано. На коленете си държеше бастуна със златната глава на орел. Когато заговори, гласът му бе тих и хрипкав. Произнасяше думите бавно, като често си поемаше дъх и гърдите му свиреха.
— Бе мъртъв и оживя, изгубен бе и се намери…
Борис беше потресен от вида му и недоумяваше какво му приказва.
— Това е заключението на прочутата Исусова притча за блудния син… Снощи я четох. Едно от най-трогателните места в Евангелието. А какъв дълбок смисъл…
Борис механически стисна протегнатата му ръка. Пръстите бяха студени. Старият банкер го погледна по типичния си насмешлив начин, като притвори кривогледото си око.
— Войната направи ли те по-умен?
— Не знам…
— Когато довели победения Баязид в шатъра на Тамерлан49 и всички очаквали, че ще му отреже главата, Баязид не се смутил, а се усмихнал и рекъл: На тебе ли, куция, и на мене ли, едноокия, се падна да оправяме света?! Тамерлан се засмял, станал и го прегърнал. Такава е и нашата работа с тебе…
Тоя човек би се смял и пред бесилото, помисли си Борис.
— Извикай Никола и да дойде с него син му Спас! Трябва да ми помогнат… Нямам време…
— Налага ли се?
— Да. Затова те чаках… След като свършим работа, ще легна и вече няма да стана.
Подкрепен от Никола и Спас, всички заслизаха надолу по стъпалата. Борис вървеше отзад. Дървените стъпала свършиха и се спуснаха по каменните стъпала на зимника, издялани грубо. Сега напред пристъпяше Никола с два фенера, за да могат да виждат. Минаха през обширни мазета с каци, качета, огромни бъчви, инвентар, стари мебели, делви, бакърени съдове и стигнаха пред една сводеста порта.
— Дотук! — каза старият банкер. — Ние със син ми ще продължим. Нека Спас застане горе на стълбището и никой да не пуска! Никола, ти ще ни чакаш тук!
Борис взе единия фенер и като подкрепяше баща си, тръгнаха по сводестия коридор. Стори му се, че вървяха дълго, докато една каменна стена препречи пътя им. Борис вдигна фенера високо. Камъните бяха разноцветни и подбрани така, че образуваха главата на светец с ореол.
— Това е цар Борис І, българският светия — каза старият банкер. — Затова всеки първороден син от нас се казва Борис, на името на нашия Кръстител. И ти си Борис, и твоят син ще бъде Борис!… Натисни силно камъка вляво от главата на Светеца, черния… — Борис натисна камъка. Той хлътна. — А сега, натисни лявото око… Сетне белия камък на брадата, в средата…
Като направи това, Борис се отдръпна. Нещо почна да скърца. Стената се завъртя около централната си ос и отвори място, за да минат. Влязоха в едно сводесто помещение.
— Това е гробница на траки. Върху нея Скарлатови са построили своята къща… Закачи високия фенер на куката, а този тук запали!…
49