Освети се цялото помещение. Не беше голямо. В него имаше два сандъка, обковани с желязо.
— Синко, ние притежаваме парите, но те не са наша собственост, а само орна земя, която остава и винаги ще остава след смъртта на хората. Собственост е само това, което остава след нас, извън Банката. Така поколения Скарлатови са влагали личното си богатство било в земи, било в обществени сгради, било като са помагали на хората. Оставяли са и ценности за трудни времена. Защото предсказано ни е, че такива ще дойдат и само тогава ще могат да се употребят! Никой от Скарлатови досега не е посягал на нашето лично съкровище. Дано и в твое време не се наложи да посегнеш!…
Старият взе в треперещата си ръка фенера. Отвори близкия сандък.
— Това е на първия от нас — Венецианеца… — той извади една голяма книга в златна обковка със скъпоценни камъни и множество гравюри на сцени от Евангелието. — Наша семейна Библия — единственото богатство, с което се довлякъл жив… Всеки от нас вписва в нея най-важното събитие от живота си. Ще я прочетеш, когато ме няма…
После извади една старинна кутия и я отвори.
— Преобладава среброто — каза старецът. — Прегледах една по една монетите. Имам английските нумизматични каталози. По тях подредих колекции. Това беше моята слабост… Колекциите са едни от най-ценните в света!
Отгоре имаше каталози, а под тях кожени класьори с джобчета за монетите. Разгъна наслуки единия класьор.
— Това е сицилианската квадрига50. В света има само четирдесет монети от тоя вид… — каза баща му с гордост.
Следващият сандък бе малко по-голям.
— Тук са богатствата на нашите близки предшественици. Те са били маниаци на златото и са признавали само него!… А ето и скъпоценните камъни и бижута… — той измъкна едно ковчеже. — Когато се ожениш, избери оттук накитите на жена си!…
Стигнаха до една желязна каса. Старият банкер му подаде ключа.
— Нея ще отвориш след смъртта ми. Там е тетрадката с моите напътствия, завещанието ми, ценните книжа и сбирката ми от златни часовници. Един ден може би и ти ще поставиш своето съкровище тук.
Старият банкер се опря на рамото му. Беше напълно изтощен.
— Води ме горе! Механизма знаем само аз, ти и Никола. Той скоро ще дойде при мен, за да ми помага там, Отвъд… където хората може би не са толкова лоши, и тогава ще останеш само ти с нашата тайна…
Минаха няколко дни. Старият банкер все повече отпадаше. Не ядеше нищо. Едва приемаше по малко вода, мляко или плодове и сокове в стомаха. Изглежда го болеше много, но не даваше вид. Когато болките ставаха нетърпими, искаше да остане сам. Тогава пиеше опиум от едно шишенце, което непрекъснато стоеше до главата му. При хубаво време лежеше на верандата и гледаше долу с часове селото, полето и планината… Вечер запалваха огън в голямата камина. Той мълчеше и наблюдаваше пламъците. Беше четвъртата нощ, откато пристигна младият Борис. Бяха двамата сами в голямата одая. Старецът бе полегнал върху своя люлеещ се стол, завит в мечата кожа, с глава на високите шарени възглавници. Борис се разхождаше из одаята. Баща му го следеше с поглед. Спря пред галерията портрети в маслени бои. Повечето бяха изпълнени примитивно от местни живописци в иконен стил, но първата и последна картина — тая на родоначалника и на умиращия банкер — правеха впечатление. Първата бе на млад венецианец с голяма бархетна барета и златна огърлица на шията.
— Предполагам е бил пройдоха… — усмихна се баща му. — Огърлицата е съществувала вероятно само във въображението на художника… За да се скрие в тия пущинаци, той е бил обезумял от страх след падането на Цариград… Едва е спасил кожата от турците… Ако не са били селяните да го намерят, бадева е щял да си иде… Покръстили го в православната вяра с името Борис. И хубаво е сторил, че е приел… Това е единственият действителен български светия — хем цар, хем богат!…
Старият банкер се закашля.
— Почини си малко… Не говори.
— Не. Искам да говоря. Малко ми остава… Та се оженил тоя изпаднал аристократ за селска мома и веднага започнал търговия… Убит е някъде по безкрайните пътища на турската империя… И запомни, Скарлатови винаги са се женели за селянки! Затова дълго са живели и са се радвали на отлично здраве…
Тази нощ той говори много. Сякаш искаше да предаде всичко, което знае, на сина си. Понякога се унасяше, но и в унеса си продължаваше да говори за всичко, като скачаше от тема на тема. Той бързаше. Знаеше, че му остават броени мигове.
50
сицилианска квадрига (лат.) — древна, четириъгълна монета от остров Сицилия; у римляните — двуколка с четири коня.