Свобода Бъчварова
Земя за прицел
Част първа
Глава първа
В един топъл априлски ден на 1904 година, към 11 часа преди пладне, от ниското, разположено на голяма площ здание на Народното събрание, излезе един възрастен, елегантно облечен, висок, строен мъж. Той застана на площадката, за миг примижа, заслепен от слънцето, и когато отвори очи, погледът му спря на планината. Въздухът бе кристално чист и всяка подробност се виждаше. Снежната шапка на върха още не се бе стопила. Той обичаше Витоша, вечния природен символ на Столицата, и никога не му омръзваше да я гледа. Мъжът бе изискано облечен в тъмен, втален редингот, малко по-къс от обикновеното, което подчертаваше стройността на сухото му тяло. Тъмната вратовръзка, завързана на голям възел върху колосаната му висока, права и снежнобяла яка на ризата, бе забодена със златна диамантена игла. Панталоните му бяха светли, тесни, опънати от широки ластици, минаващи под острите черни ботинки с високи токове, лъснати до блясък. Сребърните шпори без назъбени колелца на токовете показваха, че мъжът е бил на времето ездач и спортсмен. Той стисна бастуна под мишница. Бастунът беше скъп, тънък като бич, черно лакиран, с дръжка от ковано злато, изобразяваща глава на орел, с два тюркоаза на мястото на очите, и завършваше с позлатен шип. Без да бърза, мъжът сложи едната ръкавица от тънка, кучешка кожа на добре поддържаната си дясна ръка, с дълги сухи пръсти. После особено грижливо напъха другата ръкавица, за да не закачи на показалеца големия златен пръстен с ониксов печат, гравиран с арабски букви, и другия — с едър диамант на малкия пръст. Мъжът изпъна рамене и високо вдигна характерната си глава с изразени скули и дълбоки бръчки, очертаващи тънките му устни и орловия нос. Лицето му бе прекалено слабо, но големите, бели бакенбарди, сливащи се с правата бяла, гъста коса, намаляваха това впечатление. Мъжът сложи филцовия полуцилиндър на главата си, леко килнат наляво, и заслиза по стъпалата. Сивозелените му очи сякаш не гледаха никой и нищо и усилваха впечатлението на суровост, надменност и недостъпност. Само лекото кривогледство на дясното око смекчаваше тази суровост и внасяше в израза му нещо насмешливо, смело, скептично и арогантно.
В дъното на площада пред Народното събрание, постоянно разкопаван и в ремонт, имаше струпани файтони, ланда̀, купета, кабриолети, брички и каруци. От тях се отдели едно ландо̀ — виенски тип. Двата черни коня бързо поеха в кариер. Зад колелата се вдигна прах. Човекът на капрата — възрастен, с голяма, бяла брада и засукани нагоре мустаци, облечен също в редингот и бяла фуражка с голяма кокарда, каквито носеха руските извозчици, опъна юздите. Единият кон се опита да се вдигне, но човекът още по-силно го дръпна и ландото се закова тъкмо пред стъпалата. Явно, тази демонстративна маневра бе направена заради другите файтонджии и случайни зяпачи, та да оценят качествата на конете, ландото и най-вече на самия кочияш. И с право. Като изключим княжеските каляски, в София нямаше по-красиво, с изящни удължени линии, леко, бързоходно ландо, плавно поклащащо се на дъговидните ресори и по-породисти коне. Но това, което правеше силно впечатление и караше минувачите да се спират, бе малкият герб, по един от двете страни на вратите, открояващ се върху черния лак. Блестеше черният лак, блестяха медните дръжки, блестяха двете бронзови степенни, блестяха двата ацетиленови фенера с кристални стъкла, блестяха гербовете. Възрастният мъж не спря пред кочияша, който го чакаше, а тръгна покрай северозападната стена на Народното събрание. Ландото бавно потегли и се изравни с него. Мъжът излезе на буренясалия площад зад зданието, целият разровен с ями, локви и хълмчета боклук. Сякаш мястото бе извън града. Но там, в дъното, се издигаше червеникавият силует на тухления древен византийски храм „Света София“, дал името на столицата. А зад храма се виждаха редица постройки, оформящи вече площада от северната му страна. В момента строяха една многоетажна сграда. Чуваха се удари на чукове, тесли и брадви, звън на желязо, скърцане на каруци и високите гласове на хората, които работеха. Мъжът спря и се загледа във високото скеле на постройката. Оцени, че е на хубаво място, или по-скоро ще бъде на едно от най-хубавите места в Столицата, там, където щеше да се издигне най-големият на Балканския полуостров величествен храм-паметник „Александър Невски“, засега положили само основния му камък. Цяла София представляваше една работна площадка. Прокарваха се улици, строяха се домове, министерства, учреждения и на всичко това не се виждаше краят. За четвърт век градът нарасна десет пъти, а какво щеше да е бъдещето му, можеше да се предполага. Това бе едва началото…