Деня преди заминаването той прочете някаква обява за концерт в Музикалното училище. Гостуваше студентски оркестър от Цюрих. Купи два билета. Така поне нямаше да остане цялата вечер със Симон. Когато й каза за концерта, тя не възрази. Облече се грижливо. Борис се страхуваше да отидат пеша и нае файтон.
Седнаха в малката зала на училището. Имаше много студенти и студентки. Местата им бяха на втория ред. Оттук добре се виждаше и чуваше. Това, което направи хубаво впечатление на всички, беше, че столовете, на които седяха младите оркестранти, бяха в стил „барок“, както пюпитрите, а и самите изпълнители носеха костюми от времето на Моцарт. Така се създаде тая неповторима атмосфера на изящество, веселост и лекота. Оркестърът не беше претенциозен. Нямаше даже диригент. Тази роля изпълняваше концерт-майсторът — един младеж с дълги коси, който даваше знак с глава на останалите. Публиката от млади хора топло ги посрещна. Симон сякаш се оживи. Тя стисна с благодарност ръката на Борис. От познатите му българи нямаше нито един. В първата част на програмата оркестърът — съставен предимно от щрайх, изсвири една от ранните симфонии — концертанте на Моцарт. Музиката бе жизнерадостна и безгрижна, построена простичко, но с много украшения, като детска рисунка. Тя събуди у всички чувство на топлота и задушевност. За втората част на концерта донесоха специални свещници, които монтираха на пюпитрите. Един студент от оркестъра запали една по една свещите, поклони се и излезе. Лампите в залата угаснаха. Остана осветен само подиумът от трепкащите пламъчета на свещите. Сега тихо, един по един, оркестрантите се появяваха и сядаха пред пюпитрите. Концерт-майсторът даде знак. Започна прочутата симфония на Хайдн със свещите. А после, в един определен момент от музикалното развитие на творбата, първият оркестрант духна своята свещ и безшумно напусна подиума. Другите продължиха… После стана вторият музикант, духна свещта и стори същото. Така, до края на симфонията, един след друг излизаха изпълнителите в прекрасните копринени и дантелени дрехи. Нежните им цветове все по-рядко проблясваха в меката светлина от оределите пламъчета на свещите. Музикантите постепенно се превръщаха в бели силуети, изчезващи в полумрака… Нещо стегна сърцето на Борис. Погледна изящния профил на Симон до себе си. С полуотворени устни тя слушаше музиката в захлас. Той почувства огромна нежност към нея — толкова бледа, крехка, но храбра и изпълнена с надежда… Не посмя да й хване ръката. Музиката на Хайдн дълбоко го разтърсваше. Какво бе искал да каже старият мъдър човек, слуга на графовете Естерхази?… Дали това, че човешкият живот е една симфония, преливаща в началото от звуците на радостта, а после, сякаш като пламъка на свещ, подухнат от вятъра, един по един загасват, докато остане накрая една трептяща светлинка, толкова ефирна и безпомощна… И последната цигулка млъкна, младежът угаси свещта и излезе. Когато единственият пламък се сля с мрака, настъпи потресающа тишина. Никой не ръкопляскаше. Запалиха лампите. Борис се обърна към Симон. Тя плачеше без глас. Само раменете й се тресяха от ридания. Той нежно й хвана ръката, но тя не отговори на стискането му и я държеше съвсем безжизнено.
Прекараха безсънна нощ. Борис беше неспокоен през цялото време. Продължаваше да говори, объркваше се, повтаряше едно и също и често вмъкваше думичката „нали“. Симон мълчеше. Тя беше особено момиче, което таеше чувствата и мислите си в такъв момент. Изведнъж Борис каза:
— Не ми обръщай внимание! Говоря глупости…
Симон се усмихна.
— Да, наистина, но какви мили глупости, в които виждам целия Борис… Моя Борис… Моето очарователно момче… Гордо, мило, гневно, нетърпеливо… Моя мъж…
Гласът й наново трепна. Той бързо каза:
— Ще чакам твоето идване! Знам, че ще бъде като болест, но ще чакам! Искам да бъдеш вечно с мен. Цял живот!
Симон помълча, а после каза:
— Вечно?… Каква измамна дума…
— Защо измамна?
— Защото в човека няма нищо вечно, миг от живота на Божията вселена!… Странно как е могло да се роди това понятие… По-добре е хората да казват: „Аз съществувам и особено силно чувствам, че съществувам, когато обичам…“
Борис усети сякаш Симон се отдалечи от него. Той се удиви на думите й. И друг път се бе чудил как тя, такава нежна и неопитна, изричаше понякога неща дълбоки, като зрял човек, изпитал всички болки на страданието. Може би това бе свойство на любовта да дарява мъдрост и на най-слабото човешко създание, когато го обладаеше…