Выбрать главу

Борис излезе на площада пред гарата. Улиците бяха пусти, а магазините затворени.

Глава двадесета

Януари мина неусетно. Борис упорито четеше и блестящо взимаше изпит след изпит. Живееше затворено като отшелник. Не стъпваше в „Ландолт“. С Брезов се виждаше за кратко само в Университета. От него научи, че Матов се е върнал в Женева, но не пожела да се срещне с него. Борис бе променил начина си на живот в името на целта, която си бе поставил, и с нищо не искаше да го наруши. За пръв път усещаше в себе си с такава сила чувството на дълг и отговорност за друго същество и не искаше да смесва това усещане с нищо друго. Скоро получи кратко писмо от Симон, но друго не последва. Полека-лека свикна и с това, че от нея нямаше известия. Смяташе, че по-нататък може би животът и на двамата неминуемо щеше да протече по тоя начин — с дълги раздели. Не мечтаеше нито за семеен уют, нито за охолен живот в общоприетия начин на мислене. Радваше се, че ще има дете — може би син — и бе сигурен, че занапред ще има още едно, макар това да затрудни живота им. Но не се плашеше. Тук, в Европа, бе виждал стотици емигрантски семейства и много измежду тях с деца. От наблюденията, които имаше, това бяха здрави бракове, разводите бяха изключение, а децата, заварвайки трудните условия в чуждите страни, без материална опора зад себе си, растяха сериозни, отговорни, душевно чисти и привързани към родителите си. Единственото, което го тревожеше, беше материалното му състояние в момента. Трябваше да намери някакъв постоянен начин за препитание. Сега дълбоко съжаляваше, че не бе записал такава специалност, която да му осигури при всички обстоятелства поне един екзистенц-минимум. Идеалната професия за тази цел представляваше медицината, а може би инженерството, но беше вече късно… И все пак не се боеше. Бе млад, здрав, умен и знаеше, че ще намери изход. Главното бе да се съберат със Симон!… Стараеше се да не мисли за този ден, защото това за него бе не само нравствена, но и физическа мъка. Само при мисълта, че като се видят, тя пак ще бъде негова, само като си представяше очите, лицето, косите, тялото й, ставаше като болен и му трябваха дълги часове, за да намери някакво равновесие, което да му позволи поне външно, пред хората, да изпълнява всекидневните си задължения. Това бе не само любов. Чак сега, когато Симон я нямаше, почувства до болка, че това нежно и всеотдайно същество бе запалило първата мъжка страст у него, която разтърсваше цялата му природа. Той не се и опитваше да разбере как и кога бе станало това превръщение, в което светлината минаваше в огън. Усещаше как тънкото й тяло се увива около неговото. Усещаше приятния дъх на устните й, чудната й кожа… Галена трева! Да, галена трева… Веднъж, когато беше малък и живееха още на село, майка му го заведе на високите поляни, целите обрасли с галена трева. Събуха се боси и тичаха по нея сякаш по кадифе… После му се приспа и майка му го милваше с едно стръкче галена трева, и миришеше на планина… Понякога Борис се обвиняваше в еротичност, но после си казваше — да, това е вярно, и аз не бива да се заблуждавам, но тази страст е отправена към една-единствена жена!… И тогава, за да се успокои, той си припомняше първите посещения у Щернови. С поглед назад той с умиление съзерцаваше изящното момиче в бяло пред старинното пиано, слязло от картините и гоблените по стените. Главичката й бе леко наклонена встрани, сякаш едва удържаше тежките руси плитки с небесносини панделки. Свиреше тогава До мажорните вариации от Моцарт. Чу как ги пееше с чистия си глас… Неочаквано в ума му живо изпъкна една случка. Бе влязъл в салона и Симон се завтече да го посрещне. Хвана го за ръка и без всякакъв увод го попита как си представя музикалните вариации. Борис се обърка и огледа наоколо. Ето, каза й той, взимаш високия свещник в ъгъла и навиваш около него кълбото на майка си!… Двамата много се смяха. Учуди се на паметта си, която бе задържала толкова подробности, изрази, чувства и случки от срещите му със Симон, които и не подозираше, че знае…