От писмото на Симон разбра, че скоро след нейното заминаване се е случило нещастието. Пишеше, че нещо се е откъснало завинаги от нея и сякаш не живее. Пожелаваше му да бъде щастлив. Единственото, което усещала, е, че е уморена, безкрайно уморена и искаше да остане сама. Завършваше с думата „сбогом“. Той не можа веднага да осмисли писмото. Трябваха му много дни на размисъл. Така постепенно стигна до истината. Не веднага, а месеци по-късно… Беше надценил силите на Симон. Бе забравил, че е съвсем младо момиче, което никога не се бе сблъсквало със злото в хората. Наистина тя бе доказала, че го обича повече. Храбро се бе борила, доколкото й стигаха силите, и накрая бе победена. Беше й отнето всичко. Разбра, че нямаше нищо по-страшно от това да разрушиш любовта в едно същество, за което тя бе смисъл. Ако той бе смел, решителен, ако вместо да заобикаля обстоятелствата, се бе хвърлил в битката… Ако я бе подкрепил… Ако я бе заобикалял винаги с нежност и грижи и най-важното — ако не бе се разделил с нея… Но така ставаше с много хора. Така се случи и с Борис Скарлатов. Защото хората узнават за силата на своята любов тогава, когато безвъзвратно я загубят.
Глава двадесет и първа
Това, което последва в другите дни и седмици, потресе не само хората, които познаваха Скарлатов отпреди, но и тия, които за пръв път го виждаха. Той не умееше да сдържа скръбта си, а и не направи никакъв опит. Напротив, даде пълна воля на това чувство. Някога беше успял да се вземе в ръце, когато си отиде майка му. Това бе първият житейски удар върху все още неукрепналия Борис. Защото смъртта на любими същества е такова алогично явление в живота, което е несъвместимо с факта за времето като реалност. Векторът му е еднопосочен и изведнъж някой, който е бил до тебе, за когото също като тебе времето е следвало своя път напред, изведнъж излиза от сферата на тази категория. Нима вечността е свят без време?… И все пак, при смъртта на майка си, той като че разбра тоя вечен закон на живота. Бунтуваше се, но му се подчини. А раздялата със Симон опълчи цялото му същество срещу законите на Природата и остана сам като куче в лунна нощ да вие срещу небето. Той сякаш живееше, благодарение на болката, която усеща. А тя не утихваше, защото беше смесена с чувството на лична и непоправима вина. Има любов, в която човек проявява цялата си нищожност, и Борис мислеше, че това се отнасяше за него. Гласно той не изрази мъката си. Но стана напълно мълчалив и недостъпен. Двамата му приятели, Матов и Брезов, направиха многобройни опити да разговарят с него. Борис отблъсна всяка човешка близост. Веднъж Брезов каза на Матов:
— Той има вид на човек, готов да убие…
И наистина външният му вид плашеше. Беше си пуснал брадата и косата да растат на воля. Занемари се. Дрехите му се окъсаха. Ходеше гологлав в големите студове и пиеше. Преди всичко пиеше. Започна се така…
Първите дни се държеше. После трябваше да опакова някои останали вещи на Симон, за да й ги върне. Това бяха книги, тоалетни дреболии… Но когато през ръцете му минаваха тия изящни, чисти, акуратно подредени неща, гърлото му се стегна. Потърси някаква фотография. Намери една в молитвеника й. На нея Симон бе малкото момиченце с дългите плитки. Борис заплака. И като стенеше на глас, той отвори наслуки молитвеника и взе да чете подчертаните редове, за да се съвземе. Попадна на прочутата „Priere simple“103 на Свети Франциск Азиски104.
изричаше на пресекулки Борис.
Той затвори книгата. За сетен път си помисли, че винаги губиш това, към което не си се стремял силно… В душата му бушуваше смесица от чувства на горчивина, негодувание, отвращение от себе си; на скръб, отчаяние и желание да изкупи вината си на каквато и да е цена. Защото нравствената личност, каквато беше Борис, се познава не само по това, че разбира кога е сгрешила, но и по готовността да понесе наказанието.
Борис не задържа нито една вещ при себе си. След като изпрати колета, отиде в италианската таверна и се напи. Следващите дни от сутрин до вечер седеше там. Хванал с длани главата си и подпрял лакти на масата, той гледаше навън през прозореца. Даваше признаци на живот само когато поръчваше нова чаша грапа. Отиваше си късно вечер, когато затваряха заведението. Не взе последния изпит и престана да ходи в Университета. Това неимоверно пиене почна от ден на ден да руши силната му физика. Лицето му подпухна, очите му бяха постоянно зачервени, ръцете му трепереха. Посетителите на таверната вече го познаваха като „горкото момче“. Като изключим Матов и Брезов, останалите българи със задоволство говореха за падението на Скарлатов. Двамата италианци все още бяха в таверната. Борис нито веднъж не ги заговори, но редовно поръчваше шише вино за мъжа, а на детето порция ядене. Бащата и синът ставаха от местата си и с широк поклон и свалени шапки мълчаливо благодаряха на този самотен, млад мъж. А после в негова чест изпяваха нещо на два гласа. Понякога Борис не можеше да изслуша песента, защото музиката винаги странно го разстройваше, напомняше му Симон. Тогава поглеждаше изпод вежди италианците и те разбираха неговото душевно състояние така, както бедните хора са чувствителни, и млъкваха.
104
стр. 277. —