Дойде и месец март. Пролетта започна да се усеща. Времето омекна. Снеговете взеха да се топят. Тази пролет настъпи необичайно рано. Една сутрин брадясалият Борис тихо се измъкна от стаята. Но в коридора го чакаше вече мадам Ролан. На лицето й бе изписано състрадание и тревога.
— Господин Скарлатов, Вие трябва да се лекувате…
— Не, мадам, никога не съм бил по-добре.
— Искате ли да закусите? Приготвила съм…
— Мерси — прекъсна я той и направи отрицателен жест.
Борис излезе. Беше му станало неприятно от тази среща. Ръцете му трепереха. Навън духаше топъл вятър, но той потръпна. Капчуците огласяха улиците с весела мелодия. Когато влезе в таверната, беше рано и нямаше никой. Съдържателят веднага отиде при него.
— Грапа — каза Борис.
— Нещо за ядене?
— Мерси.
Съдържателят му донесе питието. Скарлатов пое първата глътка, после още една. Запали цигара. Подпря си главата с ръце и се втренчи навън. Той не забеляза, когато влезе стегнатият строен Матов. Попадна случайно в погледа му, но не даде вид, че го е видял. Матов отиде право при него. Седна на стола отсреща му и дълго го гледа в очите.
— От съчувствие нямам нужда! — промърмори най-сетне Борис.
— Не идвам за това.
— Тогава пий!
Борис бутна чашата си към него.
— Толкова рано не пия.
— А какво, по дяволите, търсиш тогава в кръчмата?!
— Тебе. Просто се разтъжих. Станах сутринта и дълго мислих за теб. Затова дойдох.
— И какво измисли?
— Нищо друго, освен че си ми приятел, на когото държа.
Лицето на Борис трепна и една гримаса го изкриви.
— Аз, банкерският син?…
— В твое лице обичам себе си, своята младост, своите надежди, своята вяра…
— Господи, колко приличаш на поп!
— Няма да ме обидиш, защото на сърцето ми е радостно!
— Порадвай ми се и се разкарай!
— Ще седя тук!
— Няма спасение.
Борис изпи на един дъх чашата. Повъртя я в ръце и поръча още една. Изведнъж каза:
— Не трябваше да я оставям да замине!… Станах убиец на първото си дете… Може би син…
— Не мисли за това, което не си сторил! Гледай напред! Хората никога не се разделят. Един ден, Борисе, всички ще се съберем на едно място! Всички тия, които се обичахме в краткия ни, проклет живот и бяхме принудени да бъдем далеч един от друг…
— И ти вярваш в тая глупост, измислена от поповете и властниците?!
— Аз вярвам в човешкото единение. Аз мисля, че единението на всички хора е крайната цел на човешкото съществование, на съществованието на Планетата, на Вселената! Иначе всичко би било толкова безсмислено, че ще е срамно, ако сам не сложиш край на живота си!
— Пък аз знам едно. Животът се дава само веднъж! Аз искам да бъда заедно с хората, които обичам, докато живея! Останалото щастие го предоставям на вярващите!…
— Трудно е да възприемеш някои чужди мисли, когато животът не те е подготвил за тях… Когато не си умирал, не си бил ранен, не си замръзвал, покрит със сняг, знаейки, че е дошъл краят, независимо че после санитарите те намират… Или, когато от двайсет и трима души в чета, оставате само петима живи след сражението и се чувствате като последни мръсници за това, че не сте загинали!…
Тази вечер Борис пи много, толкова много, че щеше да умре.