Вечерите, когато се прибираше в хотела и си почиваше в леглото, размишляваше върху историята на първата любов между Борис и Симон Щерн. Бе узнал много подробности от Брезов. Така както се бе случило, може би бе най-добре?… Достатъчно беше живял на този свят, за да разбере силата на тая любов, а оттам — и да я уважава. Мъчно му стана за Борис, че е престрадал всичко това. И все пак той не можа докрай да си състави една пълна и точна представа… Защото във всяка друга област на човешкия живот старият банкер се ориентираше добре, с изключение на една — областта на чувствата и по-специално на любовта между младите хора. Самият той никога не бе преживял подобна история и дори го смяташе за слабост в мъжа. Винаги бе поставял много по-високо разума.
Старият Скарлатов помоли Брезов да го заведе и в дома на мадам Ролан. Той за пръв път видя мансардната стаичка — още по-мрачна, по-бедна и запустяла след напускането на Борис. Сърцето на бащата се сви от болка. Това ли бе мечтал за сина си!? Не по-малко бе изненадан и от аскетичната обстановка, в която е била принудена да живее Симон. Той погледна старата холандска кахлена камина, която сигурно единствена е създавала чувството за уют. Изпълни се с уважение към тази млада девойка, която така стоически бе понесла първия сблъсък в живота си с мизерията.
Мадам Ролан непрекъснато говореше и съобщаваше мили детайли от живота в тази овехтяла, разпадаща се къща. Единствената утеха за банкера бе, че синът му е оставил багажа си. Той огледа двата скромни денка… Значи все още не бе скъсал с Женева и може би скоро щеше да се върне?… Накрая той подари на мадам Ролан една изящна златна брошка с гранати. Тя бе очарована и завинаги спечелена от богатия възрастен господин.
Глава двадесет и трета
Банкерът срещна най-големи трудности в контакта си с Матов.
Една сутрин отидоха с Брезов в „Ландолт“. Когато старият Борис Скарлатов влезе в кафенето, всички млъкнаха, тъй като повечето бяха българи. С интерес гледаха тази легендарна личност — жив свидетел и участник в съвременната история на България!… Едни с уважение към миналото му, изпълнено с любородно участие в черковните борби в Цариград, други — с любопитство към скандалната му слава от многобройните му гешефти и спекулации, трети, като човек, достигнал положението на най-богатия в страната.
Матов се държеше подчертано вежливо и недостъпно. Толкова бе заклеймявал богаташите, аферистите, мошениците и не на последно място самия банкер, че другояче не можеше и да постъпи. Срещата бе уредил Брезов, който в последните дни, особено след изчезването на Борис, бе в хладни отношения с Матов. Той демонстративно прибра бележника, в който обикновено сутрин пишеше пред чаша кафе, и изчака прав стария банкер. Скарлатов добре знаеше отношението му към себе си, но не се смути. Напротив, прие някаква примирена поза на старец, който си отива от тоя свят, и, ако не друго — поне заради годините, Матов не бива да го държи прав. Двамата седнаха край масата. Брезов се оттегли. Старият банкер не направи грешката да поръча скъпи напитки или каквото и да е. Наложи се Матов да му поръча кафе, за което Скарлатов учтиво благодари. Разговорът едва-едва тръгна. Старият банкер сякаш се пазеше от темата за сина, но даваше да се почувства, че именно тя го интересува най-много на тоя свят. След няколко минути, изпълнени с едносрични думи и дълги паузи, изведнъж той попита какво пише Матов.
— Книга! — отговори троснато той.
— На каква тема?
— Тази, която познавам — войната!
Старият човек разбра, че се касае за Сръбско-българската война.
— Аз също взех някакво… макар и далечно участие в нея…
— Знам.
— Бях и на бойното поле… Но по-интересна беше нощта преди решителната битка. Прекарах я при Стамболов…
Без да иска, Матов зададе няколко въпроса. Личността на Стамболов, трагическата съдба на този герой-поет, революционер-политик, демократ-диктатор предизвикваше у него не само изключителен писателски интерес. Той ту го осъждаше, ту се прекланяше пред него, докато накрая уважението и състраданието покриха всички останали чувства. Скарлатов сдържано отговаряше. Беше попаднал точно в целта… Изтъкна му и разни подробности от подготовката на сражението при Цариброд. Наистина Матов бе участвал в тая война, но само като боец. Той можеше да опише един ограничен епизод от битката, от местността, от поведението на войниците и командирите, да възпроизведе звуци, миризми, пукота на пушките или взривовете на гранатите. Но му липсваше едно — общият поглед върху сраженията. Какво бе ставало там, в Щаба… Какво в тия мигове бяха мислили, говорили и действали историческите личности като княз Александър Батенберг и диктаторът Стамболов… А старият банкер умееше наистина да разказва и не като историк, а с малки, незабележими неща, така важни за един белетрист, които придават на разказа правда и жизненост. Не пропусна и някои интимни преживявания… Спомена за безответната изгаряща страст на диктатора към най-красивата българка по онова време, истинска „лучезария“ — госпожа Мара Белчева105. Спомни си и историята с предсказанието на врачката в Бояна, при която бяха ходили заедно със Стамболов. Като най-нетърпелив и суеверен пръв я предизвикал Стамболов. Тя мълчала и не искала нищо да му говори. Но той властно настоял. Тогава му взела ръката, само бегло я погледнала, втренчила се в очите му и с ужас рекла, че няма да дочака старини, нито края на века, защото го виждала съсечен, и се разплакала. Банкерът и сега се развълнува, като описваше на Матов как диктаторът пребледнял, стоял известно време като истукан, а после извадил бързо шест златни наполеона и като ги хвърлил в черния скут на старицата, излязъл безмълвно. Той го последвал незабавно. Опитал се по пътя да го разсее и обърне всичко на шега, но Стамболов няколко пъти много сериозно повторил: „Аз си знам, аз си знам…“
105