— Но какво точно влагате в това понятие, господин Скарлатов, защото се търгува и с оръжие, а то разделя, не обединява…
— Преди всичко обмен на материални ценности между отделни лица, групи, класи, народи, държави и като цяло — човечеството!
— Все пак, като говорим за човешкото единение, ние мислим в духовен аспект, а не в материален!…
— А защо да не приемем, че именно материалното единение ще бъде предпоставка за духовното? — попита Скарлатов.
— Защото материалното единение никога не е донесло щастие и няма да донесе! То е било винаги временно единение между лоши хора с престъпна цел срещу останалите хора!
— И в това има нещо вярно… — съгласи се старият банкер.
Матов изпрати до автомобила стария човек. Сбогуваха се сърдечно. Машината потегли. Когато се върна в таверната, съдържателят му предаде малък пакет от „добрия господин“. Той се намръщи. Все пак отвори пакета и видя вътре един ръчно изработен джобен шведски нож с много детайли и части, с пилички, острия, ножички и какво ли не, събрано накуп. Разгледа го бавно и накрая дръпна лъскавата метална част в задната страна на ножа. Оттам изскочи една кука за обуване на ботуши. Ножът беше от здрава синкава стомана и много качествен. Матов се усмихна. Подаръкът му беше приятен, особено куката за обуване на ботуши. Той тайно обичаше такива малки, джобни вещи и се учуди от неподозираната проницателност на банкера. Вероятно бе схванал тази негова слабост, когато му разказваше за лишенията си като четник в Македония. И въпреки че капиталистът Скарлатов противоречеше дори със самото си съществование на убежденията в Матов, той остави дълбоко впечатление в него като личност, достойна за уважение.
А старият банкер седеше сам в купето на експреса за Париж. Линията се точеше край езерото. Върху огледално гладката му вода пълната луна правеше широка светла пътека. Беше доволен от пребиваването си в Женева. Сега идваше ред на Париж и Лондон. На връщане щеше да остане известно време и във Виена. Не му предстояха никакви неприятни сделки или срещи. Но въпреки това не бе спокоен. А още по-малко щастлив. Той не знаеше какво ще предприеме Борис. Не му беше ясно бъдещето. А за него бъдещето — това, бе синът му. Затова той си каза примирен: „Направих всичко, каквото можах, а сега каквото Бог даде!“
Край на първа книга