— Мене не ме интересува дружество „Драйфус“, а търговецът Христов и неговият личен капитал!
— Аз имам кантора за изкупване на зърнени храни — каза Христов. — И това, което купя, го пласирам на дружеството. То не носи никакъв риск и не плаща никакви данъци на държавата. Рискът и данъците са оставени на нас, българските търговци. И моите възможности не са големи. Но ще участвам с максимума. Сто хиляди лева! Разбирате ли, господин Скарлатов?
Реколтата миналата година беше добра. Но тя беше добра и по целия свят. Цените паднаха…
Банкерът се обърна към тютюнотърговеца с руската брада. Той през цялото време бе мълчал и слушал, като въртеше главата към тоя, който в момента говори, затова малко се стресна, чувайки името си:
— Аз ли? Ами ще ми трябват за изкупуване на тютюните около сто и петдесет хиляди лева.
— Аз не ви питам, господин Карафезиев, колко пари ви трябват, а с колко ще участвате?
— Господин Скарлатов. Аз ви вярвам. Камък да пипнете в ръце, на пари го превръщате. Ако бях продал реколтата, бога ми, щях да участвам с всичките си пари! Сега мога да отделя с труд около петдесет хиляди лева. Повярвайте ми, бих искал да участвам с повече…
Изведнъж провинциалният банкер с пенснето възбудено и бързо заговори, без да са се обърнали към него:
— Господин Скарлатов, аз ще рискувам! Имам три дъщери. Трябва да мисля за тях. Няма да крия, че банката ми не върви. Оборот малък, печалби малки. Във вашето дружество ми е надеждата! Ще участвам с всичките си пари. С триста и петдесет хиляди лева. Аз ви вярвам, господин Скарлатов…
— Благодаря ви, господин Дерменджиев. Вие сте много умен човек.
После в кабинета настъпи тишина. Оставаше най-важният човек — Неделев. Всички обърнаха поглед към него. Но той седеше в своя ъгъл, сякаш спеше, и с нищо не даваше вид, че следи разискванията, а още по-малко, че има някакво отношение към бъдещото акционерно дружество. Той беше скритата карта, която банкерът Скарлатов трябваше да обърне тук пред всички.
— Господин Неделев — заговори банкерът. — Няма да ви кажа колко много съществованието на акционерното дружество зависи от вас. Моля ви, преди да кажете своята решаваща дума, още веднъж помислете…
Когато Неделев заговори, всички трепнаха. Не очакваха от човека със заспалия вид да излезе глас. Но Неделев говореше ясно, отчетливо, макар и бавно, защото търсеше всяка своя дума.
— Господин Скарлатов. Вие сте един от малцината хора, които уважавам, ценя и на които имам абсолютно доверие. Парите си държа във вашата банка и не съжалявам за това. Но простете ми. Няма да участвам.
— Защо, господин Неделев? — без да иска, попита старият банкер.
— За мене истинското богатство са не парите, а имотът. Парите са нищо! Имота може да го видиш, да го пипнеш, да го продадеш, да го завещаеш. Той остава и след тебе.
— Господин Неделев, вие правилно казахте, че аз съм вашият банкер, което е голяма чест за мене. Но като такъв, аз имам известни задължения към вас, към парите ви. Никога не съм имал нищо против, че влагате свободните си средства по ваше усмотрение. Но помислете! Та вие притежавате огромни имоти! Наистина, пръснали сте ги умно, не на едно място. Но не смятате ли, че един ден и те ще попаднат под ударите на закона за едрата собственост? Тогава вие ще станете един средно богат човек!
— И друг ми каза това.
— Но защо не послушате този друг човек, а не мене? Предполагам, че на него му имате доверие?
— Да, имам му абсолютно доверие?
— Аз, господин Неделев, като ваш банкер съм длъжен да насочвам капиталите ви, разбира се, с ваше съгласие там, където има печалба. Увеличението на вашите капитали, значи печалба и за мене!…
— Все още мога сам да се грижа за парите си!
— Господин Неделев, това последната ви дума ли е?
— Мисля, че да…
— Има ли някаква надежда да промените мнението си?
— Съвсем малка.
— Та вие имате в банката ми… — но не се доизказа. Разбра, че ще направи голяма грешка, като разгласи банкова тайна, и спря.
— Колко? — не се сдържа да попита Кюлев.
— Аз имам в банката два милиона триста петдесет и пет хиляди лева — каза спокойно Неделев.
— Абсолютно точно — каза банкерът. — Ала това е мъртъв капитал, както е мъртво златото, заровено в земята!
— Но аз съм все още жив, господин Скарлатов! Нали така?