Настъпи тягостна тишина и в нея се чу гласът на Кюлев.
— А ти, Борисе, с колко ще участваш?
Борис Скарлатов погледна Кюлев. Последният бе приел възможно най-наивната физиономия.
— Аз ще додам това, което не достигне.
— Тогава защо сам не си направиш електроцентралите? Да ти е чиста сметката! Напоследък все купуваш… мини, фабрики, акции, терени… купуваш, купуваш, а печалба не виждам?
— Тя ще дойде неминуемо.
— Но засега само изтощаваш банката!…
Подло копеле, помисли банкерът, напипа веднага слабото ми място! О, колко ли ме мрази! Колко ли завижда!… Дали действително знае баланса на банката?… Старият банкер почувствува тръпки по гърба си. Не, това е блъф! Ти добре го познаваш! Той нищо не знае, но иска да узнае. Затова опипва почвата…
— Банката е във възход! — каза Скарлатов. — И ако аз искам да привлека в акционерното дружество повече хора, то е с едничката цел да освободя капитали за други акционерни дружества, за фабрики, за строежи, които ще останат в България и ще бъдат български! Мога, разбира се, да предоставя всичко това на чужденците. Нека те печелят! Нека те изнасят капиталите от страната! Нека те забогатяват на наш гръб! Впрочем, господа, в момента в страната има седемдесет и две акционерни дружества с общ внесен капитал над четиридесет и един милиона лева. От тях делът на чуждия капитал е петдесет и един процента. Това значи, че те контролират нашата индустрия. Мислите ли, че чужденците са глупави да влагат пари там, където нямат печалби? Съвземете се, господа! — каза старият банкер, но гледаше Неделев и имаше предвид само него.
— А мене защо не питаш дали ще участвам? — каза Кюлев.
— Защото е излишно.
— Не си прав! Размислих. Аз също ще участвам. Това е хубаво, общонародно, патриотично дело! Аз, както знаете, съм патриот и мога да жертвам заради отечествената ни индустрия, заради моя приятел от детинство, съученик, съратник и брат, големия патриот Борис Скарлатов… — тук Кюлев направи артистична пауза — двайсет хиляди лева! Помислете само! Двайсет хиляди лева при моята бедност!…
Лицето на стария банкер побледня от гняв. Това бе подигравка — добре изиграна, подсилена от лицето на Кюлев, придобило особено глупаво изражение. Това бе подигравка, отправена лично към него! Винаги ми е завиждал и мечтае да се въргалям в прахта!… Винаги ме е хапал!… В тоя миг старият банкер бе обхванат от неудържим гняв към хората, към човешката глупост, към човешката подлост. Но събра сили и стана зад бюрото. Всички, включително и Неделев, също станаха от местата си.
— Искам да направя една малка декларация. Този път аз ще помисля! Склонен съм, или почти съм склонен, аз да финансирам електроцентралите. И бъдете уверени, че електроцентрали ще има, а с тях ще дойдат и печалбите! Но ще ги получи този, който е умен, който е смел и гледа напред в утрешния ден!… Ще ви уведомя допълнително за моето окончателно решение. Не ви задържам повече, господа. Човек насила може да вземе, но насила не може да даде!…
Глава четвърта
Седнал зад бюрото, старият банкер с безсмислен поглед следеше как Никола вдига чиниите, чашите, приборите и покривките.
— Не можеш ли по-бързо?
Никола искаше да премести двата фотьойла, но стреснат от гласа му, бързо излезе от кабинета с таблата в ръце.
Горките „Кастор и Полукс“, мислеше банкерът. Близнаците изобщо са кекави и живеят малко… Но защо избрах именно тези имена? Той взе папката от масата, стана, отвори крилото на шкафа и я остави при другите папки. Седна пак зад бюрото. Пари, за да финансира сам електроцентралите, той нямаше. Неусетно бе пръснал доста капитали по други предприятия и бъдещи проекти. Бе се разпуснал прекалено много и в момента Банката нямаше пари. Най-правилното бе да продаде каменовъглената мина на белгийската електрическа компания. Тогава в Банката щяха да влязат много пари, и то девизи, и тя ще се укрепи напълно!… Но тогава „Кастор и Полукс“, неговите любими деца, щяха да умрат. Защо така стана? Защо тия хора не можаха да разберат даже собствения си интерес? Защото насила можеш да вземеш, насила не можеш да дадеш! — си повтори банкерът. И отново го обзе онова чувство на безпомощност, стигащо до отчаяние. Той искаше да стане и си налее чаша коняк, но нямаше сили. Наведе глава, подпря я с две ръце и затвори очи. Не искаше да мисли, не искаше да действа; искаше само покой…
На вратата се почука, после втори път. Беше дал заповед никого да не пускат. Отвори очи. Пак се почука.