— На дневен ред е историята с Багдадската железница. Но, господине, това е чисто финансов конфликт и вие по-добре знаете от всеки друг подробностите…
— Не — каза банкерът. — Това не е финансов конфликт, а политически! Това е предвестник на друг, още по-страшен, може би военен конфликт…
— „Фигаро“ съобщава, че борсата в Париж е отказала да котира акциите на Багдадската железница. „Таймс“ потвърждава същото за лондонската борса.
— Да, това е интересна новина… твърде интересна… — каза банкерът.
— Ще преживеят трудни дни тия, които притежават акции от компанията — каза момчето.
— Мислите ли? — попита банкерът.
— Разбира се, господине.
— Месьо Динев, един човек, добър мой клиент, ми иска съвет. Бихте ли ми казали своето мнение?
— О, господине!… Вие, толкова умен, искате съвет от мене?… Но, разбира се, господине. С най-голямо удоволствие! Целият съм внимание…
— Този мой клиент и приятел има много акции в Багдадската железница.
— Нещастник! — възкликна момчето. — Акциите на борсите, където се котират — и в Берлин, и във Виена — както пише в статията, са паднали катастрофално. Какъв може да бъде съветът, освен един — да продава и продава час по-скоро! Да се отърве от акциите, докато все още имат някаква цена. Това е атака на Франция, подкрепена от Англия. Следователно Германия е загубена. Разбирате ли? Германците сами не могат да построят железницата.
— Следователно?
— Следователно Франция и Англия ще лапнат цяла-целеничка железницата — най-големия и единствен засега път между Запада и Средния Изток.
Момчето говореше възбудено, сякаш то притежаваше акции от Багдадската железница. Банкерът леко се усмихна.
— Но моят приятел не може да се съгласи с такава загуба! Той е свикнал само да печели!
— Човек трябва да се смири пред неизбежното — каза момчето особено сериозно.
Банкерът го погледна проницателно и почувства, че то каза това от дълбочината си.
— И така, трябва да му дам съвет да продава на загуба?
Момчето кимна с глава.
— Но той се надява, че аз мога да намеря изход?
— Вие не сте Бог, господине.
— Вярно е, не съм, но имам ум. А може би трябва още да помисля, да мисля и тогава да дам съвет…
— Ще бъде вече късно!
— Нека двамата да разсъждаваме малко… — каза усмихнат банкерът. — Да разсъждаваме просто наопаки, на терсенѐ или, както казват философите, да формулираме с не по-малко силни аргументи антитезата! Например какво бихте казали, ако му дам обратния съвет?
— Какъв точно?
— Да не продава акции от Багдадската железница, а да купува!
— Сега?
— Именно сега, когато са стигнали най-ниския пункт.
— Не разбирам, господине. Обяснете ми, ако обичате.
— Французи и англичани в първоначалния проект участваха също с доста големи средства в Багдадската железница. Разбира се, водещата група бе на Дойче Банк. Построи се твърде много и те изчерпаха средствата. Когато трябваше да помогнат, французите и англичаните отказаха. Но ако те предизвикат крах на Багдадската компания, ще загубят също много капитали. Единственият изход е не конфронтация37, а споразумение. Финансистите не са тъпи като военните и знаят кога да отстъпят и се примирят. Просто ще се споразумеят, като водеща финансова група стане френско-английската, а немската — подчинена.
— Мислите ли, господине?
— Почти съм сигурен. Но представете си, че играта е още по-голяма! Играта на борсите. Сега всеки продава. Купувачите са малко. Може би най-умните. И тайно — големите банки. Когато банките се споразумеят отведнъж, курсът на акциите ще се покачи неимоверно. Печалбата ще бъде двойна и тройна. Следователно какво ще кажете, господин Динев, ако дам съвет на приятеля си в смисъл да купува?
— Господине, вие сте най-умният човек на тоя свят!
— Защо така мислите?
— Защото… защото сте много богат, господине.
— Не винаги богатството върви ръка за ръка с ума. Според мене, обратното. По-често богатите хора са безлични, ограничени, както и политиците начело на една държава често са изумително тъпи. Но когато богатството се съчетае с ум, тогава то се превръща в бреме…
— Не ви разбрах съвсем добре, господине, за богатите и политиците…
Банкерът нищо не отговори. Той си позволяваше само пред индиферентна аудитория като файтонджията Никола, момчето или глухонемия коняр да разсъждава гласно по финансови въпроси. Той имаше нужда от такова разсъждаване на глас, защото така изясняваше, избистряше и оформяше някои мисли, чувства и положения, които го вълнуваха, от които зависеше най-важното в работата му — печалбата или загубата. Затова разговорът с момчето съвсем не бе странен. Този разговор бе необходим за банкера. Той стана от фотьойла и извади от малкото джобче на жилетката си една сребърна монета от два лева. Момчето също стана и се колебаеше дали да вземе монетата.