— Не е ли много, господине? — плахо каза то.
— Това не е бакшиш, а хонорар за съвета ви.
— Но съветът ми беше неудачен.
— И отрицателните съвети имат значение — стига тоя, който ги получава, да умее да се възползва от тях.
Момчето внезапно се усмихна, сетило се за нещо, и измъкна изпод палтото си една пъпка роза.
— Позволете, господине, да ви поднеса това цвете в знак на почит и обич!…
Банкерът взе цветето в ръка и попита:
— Още ли се занимавате с продажба на цветя вечер?
— Налага се, господине.
— А кога намирате време за уроците?
— Внимавам в час. Запомням всяка дума и не се налага нито да чета, нито да купувам учебници. Може би не си доспивам, но не съм недоволен. Вечер срещам толкова интересни хора… Например снощи господин Бускѐ38… — оживи се момчето и изведнъж се сепна: да не прекалява с присъствието си.
— Продължете, продължете…
— Господин Бускѐ даде прием в резиденцията си. О, господине, какъв лукс, какви каляски!… Беше целият министерски съвет, дипломатическото тяло, всички по-видни граждани на столицата. А дамите? Какви тоалети!… Накрая сам Князът дойде!…
Името на Бускѐ бе неприятно на банкера. Той се намръщи. Сети се, че една покана за приема, отпечатана със златни букви върху розова японска хартия, седеше в чекмеджето на бюрото му. Момчето спря да говори, защото разбра, че не зарадва банкера.
— Продължете… — повтори той.
— А в казиното снощи полковник Стоев загуби десет хиляди франка! Дамата, която беше с него, му направи ужасен скандал, когато той й поиска пръстените и обиците да ги заложи и си върне загубата. Виждал съм го във вашия кабинет и затова помислих, че би ви интересувало…
Момчето пак млъкна. Чакаше да продължи старият банкер, но той не каза нищо, а отиде при прозореца. Дръпна завесата. На улицата право към банката идваше едноръкият Димитър Петков. Когато разбра, че банкерът няма да заговори, момчето тихо рече:
— Довиждане, господине.
Не получи отговор и неусетно излезе от кабинета.
Глава пета
Слънцето клонеше на запад. Но докато се скрие зад планината, оставаше много време. Априлският ден бе дълъг. Старият банкер и едноръкият отминаха моста на перловската река. Ходеха бавно. Скарлатов — изправен като топола, с насочен поглед напред, а Петков, подвижен и нервен, го отминаваше и пак се връщаше, като през цялото време му говореше. Вдясно от тях бе езерото, или по-скоро блатото, обрасло с шафар и тръстика. Дотук се простираше градът. Цялото място след блатото бе заето от пепиниерата — гордостта на столицата, но вече се очертаваше огромният парк, замислен още от 1882 година. Дърветата бяха доста порасли. Имаше и няколко пясъчни алеи. На равното като площад място до блатото бяха поставени няколко дървени пейки. Никой не седеше на тях. Двамата мъже не влязоха в парка, а продължиха по цариградското шосе. Пред тях вървеше Баязид със ситни стъпки, горделиво извил снага, с вдигната опашка като щандарт на полк. Чу се тропот на кон. Банкерът спря и се загледа към алеята. От завоя изскочи млад ротмистър с мустаци. Конят беше изряден, но ездачът не направи добро впечатление на банкера, по-специално стойката му. Ако така язди дълго през пресечена местност, кръст няма да му остане, си помисли той. Тази стойка нищо не струва за дълги преходи. Самият той на времето яздеше с ниско спуснати стремена, за да облекчава гръбнака.
— Каза ли нещо? — попита едноръкият.
— Нищо.
— Но аз те попитах какво мислиш?
— Мисля само като имам факти! Досега слушах разсъжденията ти. Но те се базират на слухове.
— Когато тия слухове излязат верни, ще бъде късно!
Двамата продължиха разходката си нататък.
— Е, добре — каза старият банкер. — Според теб се готви нов заем в пълна тайна?
— Чужд заем, френски заем! — потвърди едноръкият.
— Какво лошо има в това?
— Не ни е нужен! За пръв път от две години държавният бюджет е с излишък. Реколтата и тази година се очертава добра. Е, питам те, за какво им е този заем?!
38