Не, старият банкер нямаше да се изуми. Той по-добре от едноръкия знаеше колко и какво точно притежава. И сега, като чу цената на земята, взе да го напуска волята. Беше толкова ниска, колкото не бе очаквал!… Почувства тръпки в дланите на ръцете си — предвестник на добрите сделки. Старият банкер имаше воля да се спре, но не и за сделки с печалби от такъв порядък. Той не можа да подтисне вълнението си. За миг в ума му изникна планът, който бе замислил още на времето, но все го отлагаше за момента, когато ще има свободни пари. Сега трябваше да реши. Но това беше само миг. Успя с последно усилие да загаси лумналия огън в гърдите си. После се почувства много уморен. Подухна хладен вятър от планината и усети краката си изстинали. Яви се и болка в прасците. Бяха му развалили единственото удоволствие — разходката!… Сега му бе опротивяло всичко, за разлика от друг път при сделки с успех. Тогава се чувствуваше млад и силен. Но защо винаги изгодните покупки му се предлагаха, когато нямаше пари, когато всеки лев в банката му трябваше?! А той все още вярваше, че ще намери изход за близнаците „Кастор и Полукс“. Скарлатов изпитваше мистично чувство пред печалбата. Смяташе, че ако се откаже от нея, ще предизвика съдбата и късметът ще се отдръпне от него.
— До колко можеш да слезеш в цената? — попита банкерът.
— Имаш ли някого предвид?
— Засега не.
— До сто и четиридесет хиляди!
— Не съм видял документите и не знам фактически с какво разполагаш — излъга старият банкер. Опитваше се за последен път да се измъкне от сделката.
Но едноръкият разбра веднага колебанието му. Беше добър психолог. Трескава надежда блесна в погледа му. Той сложи здравата си ръка върху рамото на приятеля си.
— Борисе, вземи ти земята! Нека не отиде в ръцете на душмани! Вземи я! Без пари ти я давам!…
— Все пак искам да те предупредя. Не мога да дам повече от сто и двайсет хиляди лева, и то на части, в срок от две години.
— Съгласен!
— Изслушай ме! София расте. Ще минат няколко години и тия места цена няма да имат. Сега всеки иска да струпа къща, дом. Тогава цената не на декар, а на квадратен метър ще бъде голяма. Ти ще станеш богат човек, много богат. Но се изисква едно. Именно сега да не продаваш!
— Бъдещето ли?… За него не мисля. Ще дойда на власт! Ще отделим нови терени, нови парцели. Пак ние ще управляваме, а не князете и генералчетата!…
Горкият, колко е изгладнял за власт!… Той се е поболял в очакване, помисли банкерът и каза:
— Предполагам имаш нотариалните актове и всичко друго…
— Напълно редовни!
— Донеси ги утре сутринта в Банката. Ще видим какво ще направим…
— Борисе, благодаря ти. Доволен съм. За мене не са малко пари. Те ме спасяват. Аз никога няма да забравя това!
— На части, за две години.
— Може ли утре да ми дадеш двайсет хиляди, за да се разплатя с някои от най-зорлиите кредитори?
— Да — кимна банкерът.
— И не се мръщи, моля ти се… Дай да ти стисна ръката!
Едноръкият със замах, както при пазарлък постъпваха джамбазите, удари дясната длан на банкера, а после му стисна силно ръката.
— На хаирлия да е!
— За тебе — да! Но за мене, не съм сигурен… правя го заради старото приятелство, за това, че сега си опората на нашата партия — каза банкерът. — Не забравяй добрината, когато станеш министър-председател.
— Никога няма да забравя добрината. Първата ми работа ще бъде да планирам цялото това пространство с улици, площади, парцели… тогава ти ще ми благодариш!
— Аллах Керим41! — каза старият банкер.
Анонимното лице, което чрез Отоман Банк бе изкупило на безценица терените преди години, беше самият Борис Скарлатов. Сега той отново огледа зеленото поле, което вече му принадлежеше, и остана доволен.
Когато едноръкият и старият банкер стигнаха Юнион-клуб, беше вече здрач. В този час клубът бе в пълния си състав. Скучаещите млади дипломати и кореспонденти нямаше къде да отидат, освен тук. Столицата не предлагаше много забавления от европейски характер. Източната екзотика с липсата на комфорт им бе опротивяла бързо. Всички те изпитваха носталгия по родината си. Само най-умните, най-амбициозните знаеха, че тази страна бе велико политическо училище, истински полигон, където можеха да изпитат силите си, трамплин за бъдеща кариера, и не се лъжеха. Тук всеки ден ставаше нещо. Всеки ден бе като на бойно поле. Ежечасно трябваше да се взимат смели решения. Обстановката изискваше бързи действия, защото политическият живот не се подчиняваше на обикновената логика. И наистина някои от тях израснаха като добри дипломати и кореспонденти на своите страни. Балканите бяха в момента най-невралгичната точка в света.