Когато влязоха в залата, всички млъкнаха и ги изгледаха. Бяха известни личности в Столицата. Особено Димитър Петков се ползуваше с невероятна популярност. И дипломати, и кореспонденти с удоволствие го слушаха и му задаваха въпроси. Той обичаше да разговаря. Отговорите му бяха винаги неочаквани, оригинални, пълни с жлъч и необикновен хумор. Всички четяха статиите му, защото те бяха всекидневният барметър на страната. Удивляваха се на езика му — безстрашен, разпасан, който не подбираше думите и ругатните. Речите му в Парламента бяха винаги едно малко събитие. Един театър сред цялата скука на столицата, където главно действащо лице бе Димитър Петков. Ложите на Народното събрание се изпълваха, щом предполагаха, че ще говори той. Често пъти се превиваха от смях, като слушаха неповторимите му изрази, саркастичните забележки, каквито никога нямаше да чуят в собствените си парламенти. Затова сега в надпревара всички го поздравяваха с усмивка. Едноръкият им отвръщаше. Беше иначе широк по душа, доброжелателен и незлопаметен.
Двамата седнаха на една маса в центъра. Посрещна ги оберкелнерът. Поръчаха коняк и кафе. Оберкелнерът донесе лично поръчката. Сервира, а после се наведе над ухото на банкера.
— Господин Бускѐ Ви чака на масата си.
Старият банкер се извърна нататък, където погледна оберкелнерът. Видя в дъното на една маса Бускѐ, седнал с млад дипломат от френското консулство. Когато очите им се срещнаха, Бускѐ му кимна, но банкерът отмести поглед, сякаш не бе го видял.
— Аз също — отговори банкерът, без да погледне оберкелнера.
— Простете, Ваше превъзходителство — каза объркан той. — Не разбрах…
— Аз също чакам на масата си.
— Това ли да предам?
— Предайте му каквото си искате.
Оберкелнерът се оттегли. Бускѐ беше среден на ръст, въздебел, добре охранен мъж на средна възраст. Малките му бели ръце, обсипани със златни пръстени, дебелата златна верижка на часовника върху пъстрата жилетка, кафявите очи и тънки мустачки му придаваха нещо испанско.
— Пич, истински пич! — каза едноръкият.
— Кой?
— Бускѐ. Пезевенкът42 Бускѐ! Тоя търтей, който смуче България!…
Димитър Петков се бе занимавал с Бускѐ доста често. Статиите му във вестника разсмиваха всички. Но Бускѐ не бе смешен. Никак не е смешен, си мислеше старият банкер. Вече две години, откато дойде в София, но измежду всички членове на дипломатическото тяло е човекът с истинска, реална власт и можеше безпрепятствено да се меси във вътрешните работи на страната. Официалната му титла бе френски делегат на партньорите по титрите от Българските държавни заеми. Имаше дипломатическа инвеститура. Той единствен упражняваше финансов контрол над страната от името на Франция, тъй като заемодавец бе Франция. За всяка стъпка, за всеки изтеглен лев от Народната банка българското правителство бе задължено не само да уведоми делегата Бускѐ, но и да има неговото съгласие за изразходване на сумите. България бе изпаднала под пълен френски финансов контрол. Заплатата му надминаваше сто и двайсет хиляди лева годишно. Дали френският президент получава толкова, се попита банкерът, но със сигурност знаеше, че френският консул в София получава петдесет хиляди лева. По-вероятно реалният му доход да стига до сто и петдесет хиляди лева с далаверите, които върши, с комисионните43, които получава от истинския си господар — Банк дьо Пари е де Пей Ба. Да не говорим за извънсметните му разходи. Той даваше най-големите, най-богатите приеми в София, където канеше понякога повече от сто души. Но скандалните му връзки с жени, подаръците, пръскането на пари не му създадоха облика и популярността на аристократ. Напротив, усилваха впечатлението за нисшия му произход, за детинство и младост, свързани с лишения, за биография на беден буржоа, получил изведнъж шанса да харчи безотчетно. Бе достигнал с превит гръбнак до службата Генерален директор на митниците във Франция, а после внезапно му дадоха тоя висок пост в България. Но директорите на Пари Ба не си бяха направили лошо сметката. А те бяха гениалните финансисти — Торс, Нгуен и Тюретини — фактическите управители на Републиката. Защото Бускѐ притежаваше едно велико качество — бе верен на Банката като куче, защищаваше със зъби интересите и, беше неуморим в измислянето на нови начини да измъкне за своите покровители колкото се може повече печалби. И те му бяха благодарни, удостояваха го със своята милост, пари и подаръци. След като съсипаха финансово Гърция, сега обект на огромния паяк Пари Ба бе България и Бускѐ безмилостно изсмукваше всяка възможна капка кръв от снагата и. Затова презрението на стария банкер към тоя човек, омразата му стигаха патологични размери. Но трябваше да отчете реалността. Търговска Банка Скарлатов бе свързана, дълбоко свързана с Банк дьо Пари е де Пей Ба. Защото банкерът знаеше основното правило. Това бе първото и единствено правило и то гласеше: „За да съществува една банка в малка и зависима страна, тя трябва да суче от друга, богата банка в голяма страна“. И с този постулат44 трябваше да се съобразява, както физиците със законите на Нютон. На практика между двамата би трябвало да царят добри отношения. И двамата бяха от една и съща фамилия — фамилията Пари Ба. Но банкерът не можеше да се пребори с чувството, че е българин, че България е родната му страна, както не можа да се пребори с личната си неприязън към тоя френски „буржоа-благородник“. Знаеше, че последният изпитва не по-малка неприязън към него. Банкерът обаче бе свикнал винаги да анализира чувствата си, бе се питал откъде у него тази дълбока омраза към Бускѐ и бе стигнал до заключението, че се дължи на страх. Страх пред подлеца, страх пред нищожеството, на което е дадена власт. Чувството му за опасност никога не го лъжеше. Той беше убеден, че Бускѐ крои нещо срещу него лично, но какво?… Може би трябваше да се срещне с него?… Така поне щеше да разбере какво го грози?… И ще вземе съответни мерки… Той почти бе решил да стане от масата и отиде при омразния му Бускѐ, когато чу гласа на Димитър Петков.
43
44