— Тоя пич идва към нашата маса!…
Сърцето на банкера мъчително прескочи няколко пъти.
— Борисе, смачкай му сурата! — чу той пак гласа на Петков, както го чуха и всички в залата, защото спряха да говорят и се обърнаха към тях.
Тия думи на едноръкия прозвучаха в ушите на банкера като бойна тръба. Всички разумни съображения отстъпиха на заден план. Да, аз ще му смачкам главата! — си каза той и стана от масата, вдигна гордо глава и изчака Бускѐ да дойде срещу него. Така той знаеше, че има предимство пред далеч по-ниския Бускѐ и още в първия момент щеше да го извади от релсите. Беше пребледнял и студен гняв го обхвана, целия. Бускѐ — с разкопчан с палци в джобчетата на жилетката, заел позата на Наполеон, се изпъчи пред Скарлатов.
— Е, господине, най-после Ви срещнах!… Вие не отговаряте нито на поканите ми, нито на хората, които изпращам. Това е най-малко неучтиво, господине…
— Аз работя, господине, и нямам време за приеми.
— Не става въпрос за приеми, господине, а за работа.
— Аз я върша там, където е моето работно място, господине. Вие знаете, предполагам, къде е Банката ми. Ако не я знаете, попитайте. Всеки ще Ви я покаже. Имам обичая деловите отношения да уреждам в кабинета си. Все пак обадете се… дали ще съм свободен… А сега сме в Юнион-клуб, нали така, господине?… Имам чест… — каза банкерът, леко кимна с глава и седна, без да погледне Бускѐ. Последният след малко излезе с бързи крачки от клуба.
— Ашколсун, Борисе! Мед ми падна на душата! — заговори Димитър Петков. — Само как опули очи — като настъпена жаба…
Но банкерът не го слушаше. Той бе предизвикал най-силния човек в България, бе го обидил и унижил. Въпросът бе доколко този слуга на парижките банкери имаше сила да удари и него, Скарлатов, който бе също френска креация? Ще запомнят ли поколенията това име — Жорж Бускѐ, скрито сред имената на князе, царе и политици? Ще знаят ли някога хората на тая страна името на песа, на финансовия палач на България? — помисли банкерът.
Глава шеста
Скарлатов седеше на ниско дървено столче само по жилетка, запретнал крачолите на панталоните, с натопени нозе в големия бакърен леген на килима. Навън бе нощ. Той се чувстваше много уморен от днешния труден ден и не можеше да заспи, тъй като краката го боляха. Тук, в малката спалня, заета от дървеното му легло с вълча кожа пред него, с нощна масичка и малък килим върху пода, той се уединяваше като ранено животно, когато не се чувстваше добре.
На вратата се почука и влезе Никола. Носеше голям, лъскав, бакърен чайник, изпускащ пара. Мълчаливо го сложи на дървената поставка до легена, почака малко, да не би банкерът да иска още нещо, и излезе. Скарлатов взе чайника и наля ново количество гореща вода в легена, толкова, колкото можеше да търпи. Водата беше минерална, но я подгряваха допълнително в кухнята, за да си досипва. Постепенно вкочанясалите му крайници се затоплиха, а заедно с това болката се усили и стана пулсираща. Но той търпеше. Знаеше, че облекчението ще дойде по-късно, когато ще бъде вече в леглото. Той гледаше тънките си старчески крака, бледата, неестествено бяла кожа с изпъкнали вени и белези от рани и чувството, че наближава краят на жизнения му път, още повече се усили. В тази малка спалня, най-тихата стая в къщата, той прекарваше своите мъчителни безсънни нощи, защото със старостта сънят му намаляваше, сякаш тялото му искаше да остане колкото се може повече будно преди най-дългия сън — смъртта. А той мислеше за нея от дълги години. За пръв път такава възможност мина през съзнанието му, когато бе на 39 години. Тогава стреляха по него и го раниха в мускула на бедрото. Една педя по-нагоре и него нямаше да го има. Борис Скарлатов щеше да си отиде от света като животно, без да е мислил, а още по-малко — разбрал какво е това смърт. Тази възможност — не че ще умре, а че щеше да умре, без да е разбрал, го ужаси!… Тогава той не намери опора в религията. Изведнъж се почувства сам в целия свят, изоставен и от Бога, и от Дявола. И трябваше отново камък по камък да изгражда своята философия на живота и смъртта. Затова му пречеше цялото минало и всичко, което бе чул, научил и прочел в тази област на човешкото мислене, наричана най-общо областта на духа.