Ако към всичко това се прибавят и духовните учения на Изтока като Мохамеданството, Кабалата50, остатъците от Халдейството51, Египетската религия, стигнала в изкривен вид, и всичко примесено с неумиращата гръцка митология по тия земи… Ако се отчете и фактът, че до ден-днешен това бяха места, където се раждаха нови религии, появяваха се пророчици и врачове, които заемаха достойно място в духовния живот наред с магията и неувяхващата вяра в чудесата, получаваше се в човека, израсъл по тия земи, доста сложна и объркана философия, и все пак стройна, щом позволяваше на хората да живеят в мир със себе си и останалите.
Цялата тази религиозна концепция нямаше никакво отношение към вътрешния морал на Скарлатов. Той смяташе, че спазването на ритуалите, даването на съответните пари за църквата и за милостиня са достатъчна връзка между него и Бога. Дава и в замяна на това получава! В това отношение религията му съвпадаше с практическия смисъл на католицизма. И понеже имайки повече и даваше повече, той смяташе, че е справедливо на него, Скарлатов, и повече да се прощава!… Затова и грешеше на младини. Беше жаден за живот, искаше да изпита всичко, което му предлагаше битието. И на Изток, и на Запад!… Той знаеше от ранна възраст цената на парите, възможностите, които дават. Но най-ценеше свободата и независимостта, които човек можеше да си извоюва, благодарение на парите, както и немалкото власт над хората, когато ги имаш. Затова той си постави за цел да има много пари, да се научи да ги печели. А като ги притежаваше, смело си купуваше удоволствията, които те му даваха — жените, забавленията и властта!… Но за Скарлатов религията си остана религия, а моралът морал. И никога не ги сливаше. Животът на Земята бе едно, а това, което се развиваше на Небето и щеше да се възцари тук, не зависеше от него!… Той смело вършеше всички възможни грехове без особен страх от последствията. Когато се налага да печели пари, не се спираше пред никакви морални терзания. Но когато за пръв път се появи мисълта за смъртта, това понятие излизаше извън границите на неговия разум по простата причина, че не можеше да му даде никакво убедително обяснение. Виждаше му се алогична, безсмислена, а от морална точка — една висша несправедливост спрямо човека! В края на краищата ако тия горе се бият, какво е виновно това създание, наречено човек?! Опита се да намери отговора в Евангелието. Потърси такова на старогръцки, понеже се съмняваше, че преводачите са могли да изкривят смисъла на Христовото учение. Чете и Библията многократно. Неговият буден ум бързо откри противоречията в тия книги. Особено го дразнеше Старият Завет. Дразнеха го героите начело с Давид, който даже от гледна точка на съвременния морал стоеше твърде ниско. Тая „зверски кървава линия“ на Библията, както я нарече Волтер, не можеше да бъде никаква морална опора. Не можеха да бъдат пример убийците, прелюбодейците, кръвосмесителите, предателите, непочтените или, накратко, истинските свине, издигнати в ранг на светци!… Дразнеха го и противоречията в Новия Завет. Според него книгите бяха написани от примитивни хора, чийто основен стремеж е бил да се изкара Христос за Бог, и то непременно от Давидовото коляно, нещо, което би било унижение даже за един престъпник!… Дразнеха го наивните чудеса както и самите апостоли, и техните деяния, и убийството на Стефан52 с камъни — единствения добър и културен грък — и особено Посланията на апостол Павел. Той бързо разбра, че истинският създател на християнството не е Христос, а ренегатът53 Павел.
И така, до тридесет и деветата си година той разделяше Религия, Морал, Финансии, Личен живот и не смяташе, че това е нещо цяло, а още по-малко се стремеше да изгради такъв цялостен човек от себе си, който да вмести всички тия категории без противоречие в душата си. Ако той лъжеше и мамеше в името на една сполучлива сделка, това не бе лъжа в християнския смисъл на думата, а професионална лъжа, необходима лъжа, следователно не лъжа! Да, в младостта си той бе истинско чедо на диалектиката. Чрез нея винаги намираше необходимите аргументи за морално оправдание. Тя бе неговата опора, която му позволяваше да води пълнокръвен и грешен живот — живот с добро и зло, в калта и висините. Тогава, след раняването, той избяга на Запад. Живя в Лондон, Париж, но вторият период започна във Виена. Там имаше много време. Там прочете Давид Фридрих Щраус54, Бруно Бауер55 и Ернст Ренан56. Вярата му се поколеба, а после рухна с трясък. И той заедно с всички тия критици на Християнството рушеше зданието на религията с някаква наслада. Така загуби детската си вяра, но не стана по-щастлив. Започна третият период от живота му. След разрушението трябваше отново да изгражда някаква философия, а предметът на всяка философия според него имаше два обекта. Първият — животът. Какъв е смисълът на живота и как да се живее. Вторият — защо има смърт и как да се обясни тя. И започна мъчително да изгражда в себе си ново знание. Той прочете „Религията в пределите само на разума“ и „Краят на всичко съществуващо“ от Кант57, писмата и трактатите му. Така старият банкер вървеше по тоя мъчителен път, който бяха извървели и други преди него, без да стигнат края… А щяха да вървят и след него. Път, който да даде покой на съзнанието му. Но цялата тая борба, която се извършваше в него, не го промени. Не стана нито по-добър, нито по-лош. Не промени и начина на работата си, и начина на живот. Не стана по никой начин по-добродетелен, но стана по-умен. В момента смяташе, че Вселената е Хаос. В даден момент тоя Хаос, който и хаотично се променя, създава, сякаш за да се надсмее над себе си, същество слабо, крехко, зависимо, смъртно, наречено човек. И отликата на това създание е разумът. А разумът е точно обратното на Хаоса, защото слага ред, търси закони — и в себе си, и в самия Хаос. Ала това е само миг от вечната игра на Хаоса. После всичко ще изчезне и може би в буйните вълни на Хаоса ще изчезне и разумът, и споменът за него… Не бе утешително всичко това, но имаше едно предимство — задоволяваше ума на банкера. И той изпитваше гордост, примесена със страх, че в тази безкрайна, индиферентна Вселена, която нямаше никакво отношение към Човека, е създаден той — Човекът, макар и случайно, макар и като игра на слепите сили, но единствен, който се противопоставя на Хаоса, който иска да се пребори с него, макар да знае, че ще бъде смазан и победен!…
50
51
52
53
Главният герой на романа, старият Скарлатов, нарича така Христовия апостол Павел, тъй като преди той е бил върл гонител на християните.
54
55
56
— Младохегелианството възниква в 30-те — 40-те години на XIX век, в споровете по религиозните въпроси вътре в хегелианската идеалистическа философия /по името на нейния създател Хегел — един от най-големите немски философи/ — се оформят няколко течения. Така наречените десни хегелианци разглеждат хегеловата философска система като разумна форма на богословието, докато опозиционното ляво течение — така нареченото младохегелианство — се противопоставя на хегеловия всемирен дух в полза на субективния фактор в историята т.е. — личността.
57
И четиримата философи са оказали голямо влияние върху мисленето на образованите хора на Европа по това време и са изиграли немалка роля за олевяването и атеизирането на европейската критично мислеща и демократична интелигенция.
Естествено е влиянието на тия философи и върху ума на героя на романа — стария Скарлатов — един от начетените строители на буржоазна България не от заквасата на бай Ганьо, а от по-цивилизованата, европейска капиталистическа закваска. Това, разбира се, не му пречи да проявява класова безпощадност, когато се отнася до личните му интереси. В своя философски антирелигиозен монолог той проследява собствения си противоречив интелектуален път, свързан с духовното наследие по неговите земи. А то представлява една невероятна смесица от езичество, фолклор, ереси и православие, от Орфей през Сатанаил до църквата, за да отхвърли накрая с възмущение мистическата космогония на християнството, в която човекът представлява, по думите на героя, едно невинно опитно зайче във вселенската битка между бога и дявола. И като я отхвърля, той се мъчи трезво, материалистически да намери за себе си философска опора. В този монолог и по-нататък в образа на героя се описва сложната му същност, липсата на единство между философия и морал, между морал и действия до техния пълен разрив: „Той смело вършеше всички възможни грехове без особен страх от последствията. Когато се налага да печели пари, не се спираше пред никакви морални терзания… Цялата тая борба, която се извършваше в него, не го промени. Не стана нито по-добър, нито по-лош. Не промени и начина на работата си, и начина на живот. Не стана по никой начин по-добродетелен, но стана по-умен.“