След като потропа на вратата, Никола влезе в стаята.
— Нямам нужда от нищо — каза банкерът.
— Долу чака полковник Стоев.
— Кой чака?
— Стоев. Вън е на улицата.
— Не го пускай!
— Казва, че има нещо важно да Ви предаде.
Старият банкер се изправи в легена. После стъпи с босите си крака на пешкира пред него. Стана му студено. Помисли, че и без това няма да може да заспи. Даже му стана приятно, че ще може с някого да разговаря.
— Запали камината в салона! Стоев да чака там, докато се приготвя.
Когато банкерът влезе в салона, дървата в камината буйно горяха. Миришеше на борина.
— Добър вечер, Ваше превъзходителство — каза военният, който стоеше прав до рояла.
Банкерът само кимна с глава. Стоев беше млад мъж на не повече от тридесет и пет години, строен и елегантен. Лачените му ботуши проблясваха от светлините на огъня. Лицето му бе гладко обръснато с тънки мустачки и малка, остра брадичка. Редките му коси бяха наресани на път по средата. Така всички военни по света копираха своите владетели в облеклото, прическата и външния вид. Не правеше изключение и полковникът.
— Полковник, казал съм Ви, че без предупреждение не трябва да идвате!
— Случаят, Ваше превъзходителство, както ще се убедите, заслужава неудобството, което Ви създавам. Но аз искрено се извинявам за късното посещение.
— Елате да седнем пред огъня.
Полковникът приглади с ръка косите си и тръгна към камината. Шпорите му глухо издрънкаха, докато направи няколко крачки.
— С Ваше позволение — каза той и седна във фотьойла.
Банкерът също седна и протегна ръце към пламъците. Делеше ги една малка масичка с дълги, извити крака в стил Барок. Вратата се отвори и там застана Никола.
— Нещо за пиене? — попита банкерът.
— Едно коняче, ако не Ви затруднявам… — отвърна офицерът.
— А на мене чай!
Никола излезе.
— Е, полковник, говорете! При Вас винаги най-важните работи са личните Ви работи…
— Не е за пари този път…
— Нима? Загубите Ви на карти превишават даже моите възможности и търпение.