— Последния път нямах шанс.
— А сега докладвайте!
— Ваше превъзходителство, както знаете, готви се нов външен заем…
— Това не ми е известно.
— И няма откъде! За този заем знаят Князът, генерал Рачо Петров и генерал Савов.
— Само те?
— Може би пълномощният министър в Париж — Золотович…
— И Вие! А сега кажете ми как Вие узнахте?
— Полковник Рязков заминава за заводите Шнайдер в Крьозо̀. Поиска ми сводка за състоянието на артилерията. Изпусна се да каже, че ще направят най-голямата военна поръчка, откато заводите на фирмата Йожѐн Шнайдер съществуват.
— Слухове! Днес също чух подобни слухове от друг. Значи тайната е всеобща, ако е истина.
— Ами ако Ви докажа?
— Нима криете във вътрешния джоб проектодоговора за новия заем?
Полковникът стана от фотьойла и разкопча джоба на китела си, откъдето извади малък бележник.
— Ще записвате ли?
— Все още паметта не ми изневерява.
В този момент влезе Никола с подноса. Той сервира на банкера чая и остави на салфетката сребърната лъжичка и захарницата. После, с известна немарливост, сложи пред госта кристална чаша, чинийка лимон и бутилка с френски коняк до половината пълна. Полковникът облиза червените си устни. Никола излезе. Банкерът му наля от питието.
— Още един въпрос, преди да започнете. Кой Ви даде тези сведения?
— Нямам право да кажа името му.
Банкерът се облегна назад във фотьойла и се загледа в огъня.
— Аз Ви слушам…
— С подробности?
— Не, кажете първо цифрите. Полковникът разтвори малкото тефтерче.
— Сумата е около сто милиона лева!
— Продължете!
— Годишна лихва между шест и седем на сто. Вероятно по-близо до седем на сто.
— Условията?
— Първото условие. Голяма, военна поръчка за заводите Шнайдер в Крьозо̀.
— На каква сума?
— Двайсет и пет или двайсет и шест милиона. От тях Шнайдер ще получи веднага след подписване на договора два милиона франка на ръка.
— Кой е заемодавецът?
— Банк дьо Пари е де Пей Ба.
— Самостоятелно?
— Вероятно. Въпреки че Пари Ба е в синдикат с немски и други банки. Но тези финансови подробности не са ми известни. Аз не съм специалист.
— А мене именно тези финансови подробности ме интересуват.
— Съжалявам.
— Изпийте си коняка!
Полковникът отпи първо малко, а после наведнъж цялата чаша.
— Наздраве! Великолепен коняк!
— Арманяк — каза банкерът. — Двайсетгодишен.
— Личи си.
Банкерът му наля отново чашата и пак се облегна назад във фотьойла.
— Колко батареи казахте?
— На първо време петдесет и четири батареи скорострелни оръдия. Офертата58 се получи във Военното министерство.
— Вие видяхте ли я?
— Да. Имам и препис. Освен това се готви доставката на три торпедни лодки и естествено съответните снаряди за оръдията.
— Какво е Вашето участие в сделката?
— Никакво, господин Скарлатов. Мене напълно ме изолираха. Те знаят, че не съм техен. Затова и не получих повишение.
— Да смятаме ли, че идвате при мене, защото сте разочарован?
— Смятайте, че идвам при Вас, защото съм патриот.
Банкерът беше доволен от доклада на полковник Стоев. Военните можеха да се изразяват стегнато, по същество, точно и ясно. Той ценеше тия им качества.
— И така, Вас са Ви заобиколили, Вас — главния интендант на армията? — каза банкерът.
— Но и Вас са Ви заобиколили, господин Скарлатов, ако смея да забележа.
Скарлатов се намръщи. Той не допускаше такива отношения със събеседниците, граничещи с интимност.
— За мене не се грижете!
— Пазил ме Бог! Но Вие винаги дейно участвахте в другите заеми, във военните доставки. Сега вероятно не желаете да се свържете с такива разбойници!…
— Така ли мислите? — усмихна се банкерът.
Но това, което казваше полковникът, бе самата истина. Този път бяха го заобиколили, него, постоянния посредник по финансовите въпроси между правителството и банките, и фирмите в Европа.
— Е, добре. Как си обяснявате всичко това? — попита банкерът.
— С оглупяването, със самозабравянето на оня горе.
Той посочи с пръст към тавана, което значеше Княза.
— Но той какво разбира от финансии?
58