По конституция гербовете и титлите в България бяха забранени за нейните граждани. Но един малък трик му позволяваше да притежава герб. Той просто бе обиколил герба с една широка, червена елипса, на която със златни букви пишеше „Търговска банка“, в горната половина, а в долната „Скарлатов и &“. Това бе емблемата не на лицето Скарлатов, а на фирмата, на банката. Така се получи този герб, който, погледнат сега през очите на старец, бе претрупан, малко безвкусен, но крещящ и горделив, каквато бе горделива и крещяща младата държава и всичко в нея. Герб, отразяващ духа на народа, зажаднял след петвековно робство за салтанати15, показност, великолепие, слава, шумно самоизтъкване. Велики са амбициите на вечно подтиснатия човек…
Неусетно се бе озовал откъм гърба на двореца. Горе високо се вееше флагът. Той отмина караулното помещение, после кухнята, от комините на която излизаше гъст дим и се стелеше по улицата. Фердинанд бе голям гурман16 и кухнята работеше денонощно. После мина покрай задната желязна порта с гвардеец на пост пред нея. Той добре познаваше тая порта. Оттук, късно вечер, влизаха като заговорници тези, с които Князът разговаряше на четири очи и решаваше държавните работи. Страна, която се управлява по този начин, няма голямо бъдеще, си помисли банкерът. Александър Батенберг приемаше само от парадния вход… Скарлатов спря. Ландото също.
— Прибери конете, Никола. Аз ще сляза сам — каза той.
Ландото потегли. Видя как то отмина по улицата надолу и се скри зад къщата на ъгъла. Старият банкер пресече улицата и застана на височината, която се спускаше стръмно надолу към булевард „Дондуков“. Оттук започваха каменни стъпала, които водеха право на булеварда. Ясно личеше пресечката с улиците „Леге“ и „Търговска“. Това бяха улиците на големите и малките магазини, на дюкянчетата и банките, канторите на лихварите и сарафите17, улиците, където се извършваха сделките и гешефтите18 — едно малко азиатско сити19. Точно под краката му бе банката „Скарлатов“. Тя бе разположена на улица „Търговска“, близо до пресечката с булеварда „Дондуков“. Сграда не голяма, но кокетна, синкавобяла, огряна от слънчевите лъчи, нова и чиста като току-що изсечена монета. Сред полупаянтовите къщи и дюкяни, сред мръсотията и боклуците по улицата, тя му изглеждаше на младо, хубаво, девствено и голо момиче, попаднало сред брантиите20 на цариградски бардак21. Мястото бе избрано с усет за бъдещето и с любов към красотата. Зданието бе доста навътре и пред него имаше голямо пространство от трева без нито едно дърво. И всичко това бе оградено от красива бронзова ограда, съставена от сложни орнаменти — истинско произведение на изкуството. Точно в средата на оградата бе високата бронзова порта с две крила, през която свободно минаваше ландо. Крилата се поддържаха от каменни пилони, подкрепени от стени, облицовани с гладък бял мрамор. От двете страни върху мрамора бяха монтирани два големи емайлирани, елипсовидни диска с герба на Банката. Върху пилоните имаше също два електрически фенера с кристални стъкла. Вечер те осветяваха цялата улица пред къщата. Широка алея, постлана с каменни плочи, водеше от портата към входа на Банката. Тя бе копие на т.нар. „Maison“ или „Hous“. Здание с явна търговска цел, но с вид на уютно, домашно огнище. Такива бяха сградите на неголемите банки и фирми на Запад — във Франция, Англия, Холандия, Швейцария — и може би затова те се наричаха Мезон Щерн или Джейкоб Брадърс Хауз. Казваше се къща, а се разбираше банка. В нея живееше самият собственик. Тя беше едновременно и дом, и работно място. Там той живееше, там беше резиденцията му, където приемаше и гости, и клиенти; там живееха слугите, конярът, градинарят, камериерките, някои от младшия персонал на банката. Тази традиция изхождаше от холандските банкери през средновековието, съчетаващи домашния уют с работата, сигурността с удобството. И все пак това бе в детския стадий на банковото дело, когато тези мезони, хаузи и къщи притежаваше самият банкер, когато печалбата и рискът бяха само за негова сметка, за разлика от сегашните концерни22 с хиляди акционери23, банкови клонове, чиновнически апарат, скъпо платени директори и банкови съвети, а най-богатите, тия, които обричаха лъвския пай от печалбите, нямаха и понятие от банково дело. Защото именно те не работеха, не носеха риска. Скарлатов също можеше да стане като тях. Можеше да вложи парите си в големите европейски банки, в ценни книжа и всичко това да му носи добър лихвен процент, достатъчен за охолен живот без риск и напрежение. В края на живота си можеше да си позволи като награда този малък подарък. Но това значеше да капитулира, да стане рантие24, да бъде победен, да умре преждевременно. Беше уверен, че бъдещето не принадлежи на него и на банки като неговата. Трябваше нещо да се промени. Но знаеше, че в малкия откъслек от време, който му оставаше да живее, това не бе наложително. С този проблем щеше да си бие главата следващият Скарлатов и, бога ми, си помисли старият банкер със злорадство, няма да му бъде лесно…
20
22
23
24