— Оставете вестниците на масата — каза той. Момчето продължаваше да стои до вратата. Все още се надяваше, че старият банкер ще го покани.
— Господин Скарлатов — каза на френски момчето, — аз вече няма да Ви нося вестници.
— Така ли? Но аз ги получавам.
— Там е работата, че вие ги получавате, а аз не ги нося.
— За мене са важни вестниците. Останалото не ме интересува.
— Господин Скарлатов, искам да поговоря по един въпрос с Вас…
На банкера изведнъж му стана неприятно.
— Ще ми предложите сделка?
— Имам нужда от вашата помощ.
О, Господи, помисли Скарлатов, защо всичко в края на краищата се свежда до пари? Ето и този — носи вестници, даваш му бакшиш и накрая решава, че съм му длъжен с нещо!… От всички така наречени обществени дейности банкерът най-много ненавиждаше филантропията. Смяташе, че е безсмислена, че унижава човека и с нищо не му помага.
— Мене ме уволниха от службата — каза момчето. Той не погледна нито веднъж към него, но чу как гласът му затрепери. Само да не се разплаче!… В този кабинет бяха влизали и жени, и мъже, и млади, и стари, и на върха на обществото, и на дъното, и политици, и поети, и художници, и изобретатели, и иманяри, и какви ли не още представители на безкрайните човешки дейности. Те бяха и добри и лоши, и мошеници и наивници, но едно ги сродяваше в тоя кабинет. Всички идваха за пари. А за да бъдеш банкер, се изисква особена нагласа на поведението към останалите хора. Да останеш глух към воплите или към лъжите им, към измамата или нещастието им, и да не дадеш пари! Това може да стане само при едно обстоятелство. Ако не им вярваш нито за миг! От дългия си житейски опит той бе разбрал, че душевна сила и издръжливост са нужни не само да устояваш на злите, но и на добрите, дори повече на добрите. Старият банкер бе тренирал цял живот в това поприще и за него не представляваше никаква трудност или душевна мъка да каже твърдо „не“. И не само да каже, но и да унижи просещия така, че завинаги да му изчезне охотата за подобни молби. Смяташе, че така възпитава ближните и го вършеше с удоволствие. Затова първо ги оставяше да говорят, да плачат, да си кажат мъката или да лъжат, а после с няколко резки думи, тъкмо когато те, самозабравени, смятаха, че са успели да го трогнат, ги поставяше на място.
— Е, господин Динев, да чуем вашата история!…
Момчето заговори бързо и развълнувано.
— Господин Скарлатов, Вие познавате пивовара Хорачек и господин Хайман — техника по електричеството.
— Няма значение, продължавайте.
— Те не си бяха платили абонамента, а аз им носех виенските вестници. И изведнъж са заминали. Съобщих това на господаря. А той каза, че са ми платили, но съм присвоил парите. Уволни ме веднага. От две седмици съм без работа.
— А защо не са си уредили абонамента?
— Вероятно, защото са знаели, че ще заминат.
— Глупостта и доверчивостта също имат своята цена. Вие, господин Динев, я платихте. Бъдете доволен, че ви се е случило в млада възраст. Отсега поне ще знаете!
— Не ми ли вярвате?
— И да ви вярвам, какво ще ви помогне това? Аз не съм поп!
— Знам, господин Скарлатов, но аз идвам за съвет.
— Само за съвет?
— И за помощ. Ето, господин Скарлатов, въпреки всичко аз завърших гимназия. Надявах се на по-висока диплома, но нещастието последните дни ми се отрази. Заповядайте, вижте…
Момчето се приближи до бюрото и остави дипломата. Банкерът не я погледна и заговори изведнъж на български.
— Можете да си я вземете, господин Динев! В тази страна манията за образование е развита патологично. Сега всеки смята, че най-голямото постижение в живота му е да има диплома. Не положението, не парите, не неговата дейност са важни, важна е дипломата. И тия нещастници, хванали се като „кьорави за тояга“ за парчето хартия, упорито изискват от останалите хора уважение пред техния труд. Но животът е сложна дейност, господин Динев. Тя изисква от човека цялата му активност и мозък. Ако образованието даваше на хората поне навика за самостоятелно мислене, би било добре! Но не! Образованието е като един забъркан лабиринт, който не води доникъде, или по-скоро води до късчето хартия. Не си заслужава да загубиш тия години от живота си! Той е толкова кратък…