Това беше една от любимите теми на банкера. Темата за образованието. Тук сарказмът му стигаше до крайни предели. Но време беше да спре. Все пак той каза:
— А образователната система се развива все по-далеч и по-далеч от реалните изисквания на живота, така че в бъдеще моята кобила Зорка, ако я запиша в университета, вероятно ще го завърши. И така, господин Динев, аз не ви поздравявам.
— Господин Скарлатов. Мене не ми остава нищо друго, освен да стана чирак във фурната на тетин ми.
— Поне дейността ви ще бъде от полза на хората!
— А аз исках, господин Скарлатов, толкова много исках да стана нещо…
Гласът на момчето пак затрепери. Този път банкерът вдигна поглед. Момчето плачеше, тесните му рамене се тресяха. То все още държеше в слабата си ръка с дълги пръсти парчето хартия, наречено диплома. Ръката му трепереше.
— Не ви задържам повече — каза Скарлатов.
— Ей сега, господин Скарлатов…
Момчето по детски си обърса носа с опакото на закърпения ръкав. За него всичко бе пропаднало. Бяха пропаднали мечтите, пропадна надеждата в помощта, която би му дал този горд и богат старец, в чиято сила той вярваше повече, отколкото в могъществото на франция. Банкерът за последен път го погледна. Лицето на момчето бе изпито, бледо като платно, с прилепнала кожа към костите. То тръгна към вратата. Спря се. Обърна се и каза на звучен френски език:
— Сбогом, господин Скарлатов, не ме помнете с лошо…
То тихо притвори вратата след себе си. Старият банкер, за разлика от друг път, не забрави веднага посетителя. Той стана от бюрото. Отиде към стъкления шкаф. Наля си чаша коняк. Изпи я на един дъх. Наля втора. Настроението му бе развалено. Странно, че това момче го застави да мисли за него и след излизането си. Ама какви задължения, джанъм, имам аз към него!… — ядоса се на себе си банкерът. Аз не се грижа за собствения си син, та за чуждите ли деца?! Но той съзнателно се въздържа от тия мисли. Настъпваше в една област, която можеше да го доведе до тежко пиянство — отношенията със сина му. Той изпи и втората чаша коняк наведнъж. Главата му приятно се замая. Изпитваше желание отново да си налее. Но се преодоля. На младини пиеше много, но и носеше много. Тогава се гордееше с това качество. Алкохолът бе в кръвта на Скарлатови. Тежки запои имаше и дядо му, доколкото си го спомняше, и баща му. Самият той не си позволяваше пиянства по цели дни, но обичаше алкохола или, по-точно, въздействието му. А после, когато стана на години, алкохолът не му даваше вече това приятно чувство. Засилваше в него лошите мисли и настроения, особено на другия ден… Болеше го и черният дроб. Така неприятните последици от пиенето надделяха над приятните преживявания и сега, вече мъж над седемдесет години, той не си позволяваше или рядко си позволяваше истинско напиване. Само когато беше на село във ваканция, а не на работа.
В кабинета влезе секретарят Георгиев. На банкера му стана още по-неприятно, че го завари с чаша коняк в ръка.
— Чукайте, като влизате, и чакайте да ви отговоря!
— Но аз няколко пъти почуках…
— Е, добре, какво има?
— Един млад господин дойде и остави този плик за вас.
Банкерът взе плика.
— Излезте!
Секретарят излезе. Пликът не беше залепен. Скарлатов механично извади от него бял лист хартия. С едри кръгли букви, ясно и четливо бе написано: „Семейство Неделеви има честта да ви покани на вечеря“. Всичко му се видя толкова глупаво и безсмислено, че дълго стоя така с плика в ръка. Не можеше да разбере какво иска от него тоя селянин. И този е полудял по етикецията!… Българската дивотия няма граници. Е, днес много ми дойде. Все едно, няма да отида…
Глава десета
Старият банкер се връщаше от следобедната си разходка. Навън бе здрач. Фенерите още не бяха запалени. Той бе ходил далеч, почти до село Слатина. Беше се донякъде успокоил. Тоя път никой не бе попречил на мислите му. Кученцето Баязид вървеше пред банкера, като от време на време се връщаше, сякаш да се увери, че старият човек не е изчезнал. Но колкото повече навлизаше в центъра на града, толкова повече му ставаше неприятно. Възможностите за прекарване на вечерта бяха малко: Юнион-клуб или в къщи. И двете места не го радваха. В Юнион-клуб щеше да срещне хора, които тъкмо сега не искаше да види. Или Бускѐ, или едноръкия, или полковника, или Кауфман… а може и четиримата наведнъж, което би било най-лошо, тъй като през цялото време ще трябва да се преструва. Най-неприятна му бе мисълта да се върне у дома. Щеше да се заяжда с домашните, да капризничи и в края на краищата пак нямаше да може да заспи. Тогава си спомни за странната покана от Неделев. Почна да мисли за него. Не знаеше нищо за частния му живот. Богат и хитър търговец, макар и на земя, облечен простовато, сдържан, прикрит, мълчалив… Но това не бяха качества, които разкриваха личността. По-скоро я прикриваха. И все пак трябваше да му отдаде дължимото. Милиони без ум не се правят. От последната среща в кабинета бе запазил някакво зло чувство към Неделев като причина да умрат близнаците „Кастор и Полукс“. Но, така или иначе, това бе най-богатият вложител в неговата банка. А знаеше толкова малко за него!… Добре би било да научи нещо повече… Може би тия сведения в бъдеще да му потрябват?… Затова реши да не се прибира в къщи, а да приеме поканата за вечеря. Изпитваше любопитство, което още повече се засили от мислите и предположенията му. Той спря на пресечката между „Леге“ и „Дондуков“. Кучето се върна до краката на банкера.