— Върви, Баязид, в къщи… — каза банкерът и леко го побутна с бастуна си. Баязид се направи отначало, че не разбира, и леко изскимтя. Но когато банкерът втори път почти го отмести с бастуна, кученцето сви опашка и заситни към банката.
Скарлатов тръгна по улица „Търговска“. Лампите пред някои магазинчета бяха запалени и въпреки настъпването на нощта, тълпа от хора все още купуваше. Той вървеше по средата на улицата с гордо вдигната глава и минувачите се отдръпваха да му сторят път. Повечето го познаваха и сваляха шапки. Банкерът не отговори на нито един поздрав. Така отмина банята и тръгна към Вайсовата воденица. Знаеше, че някъде наблизо живее Неделев, но не попита никого. Когато видя дебелия каменен дувар и къщата на два ката, разбра, че именно тя е на Неделев — не можеше да бъде на друг човек. Тази къща бе стара, направена по селски маниер, но много здраво. Каменните зидове бяха високи, както се правеха по време на турското робство, за да защищават обитателите от разбойници и куршуми. Портата бе огромна и висока, та да минават каруци, натоварени със сено. Потъмнялото дърво бе обковано за здравина с желязо. Самата порта бе затворена. Банкерът побутна малката вратичка отстрани. Тя се отвори и той влезе в двора. Едно голямо овчарско куче се втурна към него. Той спокойно го изчака, като стисна здраво бастуна в ръка. Кучето спря на няколко метра от него и започна да ръмжи. То усети силния противник. В своя живот Скарлатов се бе срещал с доста кучета, които бродеха из турската империя, и знаеше да се справя. Той разгледа двора. Беше обширен, целият в калдъръм. Къщата се издигаше на два етажа. Долният бе целият от камък с малки като бойници прозорчета, зарешетени от желязо. Горният бе облицован с дърво. Голям балкон заемаше цялата фасада. Там се виждаше жълтеникава светлина. Къщата не бе още електрифицирана. Един женски глас извика кучето. То подви опашка и се скри в тъмнината. Банкерът тръгна към дървеното стълбище, което водеше към втория етаж. Тънко момиче с газена лампа в ръка го причака. След като го видя, то бързо изтича нагоре по стълбите. Банкерът заизкачва дървените стъпала. Те скърцаха под него. Горе запалиха нова газена лампа. Когато стъпи на балкона, от отсрещната врата излезе млад мъж. Бе среден на ръст и доколкото можа да го разгледа, елегантно облечен в строго черни дрехи, със смокинг и пеперудка на ризата. Смокингът — английско нововъведение — едва сега си пробиваше път като официален костюм, но по никой начин не можеше да замести фрака и редингота.
— Добре дошли, господин Скарлатов — каза младият мъж.
Имаше тънък глас. Той странно провлачаше думите и особено изговаряше буквата „р“. Този акцент напомни на Скарлатов английския език и Лондон, където бе прекарал в младостта си година и половина. Бе раздразнен от тъмнината и каза:
— А защо не прокарате електричество в тая огромна къща?
— Не си струва труда — отвърна младият мъж. — Тази къща, както и всичко тук, трябва да бъде сринато.
Скарлатов се усмихна.
— Свиреп сте.
Същото момиче, което го посрещна, излезе и застана до младия мъж. Беше на около петнайсет години, с чиста народна носия и зачервени бузи на селско девойче.
— Заповядайте, господин Скарлатов…
Младият мъж му направи място, за да мине пред него, но момичето застана пред Скарлатов и попита:
— Че си сва̀лите ли папу̀ците?
— Не й обръщайте внимание — каза младият мъж. — Иди си гледай работата! — Заповяда и той, но не строго.
Момичето влезе в стаята.
— И аз не можах да свикна, господин Скарлатов. Ама че дивотия — да си събуваш обувките всеки път!…