Скарлатов добре познаваше тоя ориенталски обичай да се влиза в къщи по чорапи, но никога не се съобразяваше с него. Забеляза, че и младият човек е с обувки. Те минаха по един коридор. Някъде се долавяше тракането на кухненски съдове. Миризмата на яхния съвсем не раздразни банкера. Той беше голям любител на хубавата източна кухня, а тук изглежда готвеха добре. Младият мъж го въведе в голяма стая-салон. Едната й стена към балкона бе цялата в прозорци с дървени решетки. Тежки завеси, окачени на халки и вмъкнати в дебели, медени пръчки, се спускаха чак до пода — жълтеникав и много чист. Отстрани стаята бе заобиколена с миндери и възглавници. На стените бяха нарисувани най-причудливи пейзажи — градове и планини, но преобладаваха моретата, корабите и лодките. Странно, помисли си банкерът. Българинът въобще няма отношение към морето, да не кажа, че изпитва страх от водата изобщо… а откъде тази мания да има по стените морета и кораби?! Ако българинът живее близо до хубава, плавателна река, да речем Дунава, той ще се изтегли колкото се може по-навътре от водата и ще построи града така, сякаш случайно реката е протекла, след като градът е бил построен. Да не говорим за морето!… Българските квартали в морските градове са най-далеч, на възможно най-голямо разстояние от брега, докато гръцките и турски къщи са свързани с морето, с пристанището, с риболова… От българин моряк не става, защото мистично е свързан със земята. Това е най-голямата реалност за него. Но там е и силата му! И от морето банкерът прехвърли мислите си върху селянина. Ето срещу него там, седнал по турски с кръстосани крака, обути в шарени вълнени чорапи, седеше старият селянин Неделев и падналите му клепачи внушаваха впечатлението, че спи. Но Неделев стана и посрещна на крака банкера. Беше тежък, набит, нисък, което особено личеше в сравнение с високия, строен Скарлатов. В средата на стаята имаше голяма кръгла маса с плетени, виенски столове около нея. Над масата се спускаше газена лампа с абажур. Беше силна и добре осветяваше. Чак когато седнаха на столовете, банкерът можа да разгледа лицето на младия мъж. Беше копие на баща си и по наследство имаше същите спуснати клепачи. И той изглеждаше като че спи, макар в началото банкерът да си състави впечатлението за жив, пъргав човек. Разликата беше, че старият имаше огромни бели мустаци, а лицето на младия бе гладко избръснато. С пъшкане старият Неделев седна на стола. Явно му беше неудобно. Той цял живот бе свикнал да сяда по турски на възглавница. След посрещането настъпи тишина. Банкерът заразглежда отново одаята. Таванът представляваше типична дърворезба със слънце в средата. Подът бе застлан с тъкан вълнен килим, разкрасен от весели орнаменти в червено и черно. Цялата стая не бе селска, но не бе и модерна. Този стил, който се срещаше от средата на миналия век по богатите къщи, банкерът бе нарекъл турско „рококо“76. В света имаше някакъв постоянен обмен на идеи, мисли и стилове между Изтока и Запада, колкото и това да бе трудно. Така, макар и бавно, славният бляскав стил „рококо“ бе проникнал в Ориента под формата на тавани с дърворезба, рисувани стени, орнаментирани долапи и тежки завеси. Беше нещо примитивно, но не и смешно, защото там, където се намесват мисъл и чувство за красота, те винаги респектират. Същото девойче, което посрещна банкера, сега с голяма табла в ръка сервира на масата шише ракия и чашки. Явно беше прислужница. Старият Неделев наля лично на госта от ракията. След малко влезе жена му — дебела, ниска, облечена в селски дрехи. Банкерът стана. Тя скромно протегна ръка.
— Ще ми простите, но имам работа — каза тя, след като го поздрави и бързо излезе.
Всичко това не учуди Скарлатов. В българския дом все още жените и мъжете бяха разделени. Жените никога не се намесваха в разговорите. Тази традиция изглежда строго се спазваше и в дома на Неделев.
— Е, наздраве — каза Неделев.
Тримата се чукнаха. Скарлатов отдавна не бе пил ракия. Хареса му. Беше отлежала сливова.
— На какво дължа честта да бъда поканен за вечеря? — рече Скарлатов.
— Не питай мене, а него. Такива били вече обичаите — отвърна старият Неделев.
— Господин Скарлатов знае, че деловите отношения се уреждат най-добре на вечеря — каза младият човек.
— В България това не е прието — възрази Скарлатов.
Младият мъж млъкна. Изглежда се засегна. Неделев разбра и заговори:
— Уважаеми господин Скарлатов, аз така си представям живота. Ето теглиш една каруца по нанагорнището. Теглиш я и искаш да изкачиш баира. Знаеш, че там ще си починеш, ще се наядеш, ще се наспиш и вече няма да теглиш проклетата каруца. Но минават годините. А не си изминал даже и половината път. Все повече и повече капваш… Накрая, като нямаш вече сили, сядаш сред прахта на пътя и казваш: „Ексик олсун и кола, и живот! Никога няма да стигна билото!“ И тогава Господ ти казва: „Е, добре, човече, спри дотука! Толкова са ти били силите! Но ти имаш син. Нека той сега се впрегне и изтегли каруцата!“ Така и аз вече си отивам. И нека син ми Стефан продължи моя път!…
76