— Да… — неопределено каза Скарлатов и се обърна към младия човек. — Доколкото знам, вие учите в Англия?…
— Да, господин Скарлатов. Но моята отпуска изтече и аз се връщам.
— Какво следвате?
— Завърших търговски колеж в Лондон. Сега от една година работя в една кантора в сити. Имам още много да уча…
В България няма традиция да учат в Англия.
— А аз уважавам ингилизите — каза старият Неделев. — Ингилизинът е нофузлѝя, тежък човек, голям човек. Виждал съм ги…
— ̀Обяснението на баща ми ви е достатъчно, предполагам… — каза младият мъж. — Но не съм никак разочарован и недоволен от Англия.
— Къде смятате да работите в бъдеще?
— След година се връщам окончателно в България. Ще работя в бизнеса.
— По-точно?
— Интересува ме индустрията.
— А банковото дело?
— Не, господин Скарлатов. Докато стажувах, имах време да преценя силите си. Не ме бива никак в банковото дело.
— Нима няма да продължите пътя на баща си — на едър поземлен собственик?
— Благодаря, господин Скарлатов. Нагледах се в Англия на разорени фермери и благороднически имения. Смятам, че бъдещето не е на поземлената собственост.
— В България все още няма добри условия за развитие на индустрията. Това е трудна, много трудна работа. Ще ви стигнат ли сили да не се разочаровате?
Старият Неделев неочаквано се намеси:
— Аз смятам, че който бяга от земята, той си копае гроба. Но вече съм стар, седнах в прахта до каруцата и не мога нататък да я тегля. Откато се върна, повярвайте ми, господин Скарлатов, животът ми стана ад.
— Това е истина — каза младият човек. — Аз се върнах, за да уточня бъдещите си отношения с баща си. Ако той смята да продължавам линията, водена досега, аз ще скъсам всякакви делови връзки с него.
Старият банкер се усмихна. Всичко това му напомни на нещо… deja vu77. Изглежда тук, в тая стара къща, се бяха разгорели тежки спорове. О, как би искал и той да имаше със сина си подобни спорове!… Какво не би дал за това!… Младият човек решително му харесваше. Хареса му и коректният тон, с който говореше — малко равно, с акцент, никога не повишаваше глас, като запазваше уважение към стария си баща. Явно между двамата царяха приятелски отношения и обич. Скарлатов в някакъв внезапен порив попита:
— Вие единствен син ли сте?
— Единственото дете! — поясни старият Неделев.
Странно, помисли банкерът. Такъв истински селянин и само с едно чедо!
— Това ли е съветникът Ви?
— Аз му разправих всичко — каза старият Неделев.
— Предаде доста добре съвещанието — каза младият мъж. — И аз изтръпнах от неразумните действия на баща ми.
— Все пак не забравяйте, че досега баща Ви е печелил със земята.
— Но вече няма да печели, а ще губи.
— И това е вярно.
— Господин Скарлатов, накратко. По принцип сме съгласни да вложим всичките налични пари в проектираните електроцентрали. Ще ми позволите само да се запозная с документацията. Аз направих, от своя страна, някои проучвания. Вие сте били напълно прав.
— Има риск.
— Разумен риск съпътства всяко дело в бизнеса.
— Няма да ви останат свободни средства.
— Това е вторият въпрос, който искам да засегна. Мене ще ми трябват известни капитали в Англия и преди всичко налични суми във вашата банка, след като се върна в България. След една година да речем…
— Как смятате да ги спечелите, като ще вложите в проекта всички запаси?
— Като продаваме земята.
Скарлатов не можа да скрие изумлението си. Обърна се към стария Неделев.
— Това истина ли е?
— Истина е.
— Вие сте били съвсем прав, като сте го предупредили за бъдещето на едрата поземлена собственост. Надявам се, че все още имаме време и не е станало късно.
— Цените много паднаха… — каза старият банкер. — И с тенденция са още да падат.
— Земята винаги ще има своята цена и тя ще расте! — възрази старият Неделев.