Точно под балкона-белведере, на мястото на т.нар. „биволско око“26 — малко кръгло прозорче — банкерът бе пожелал да се монтира скъп часовник, може би най-точният в Столицата, специално поръчан в Швейцария, без камбана, която да отброява часовете и смущава съня му, и по който търговците и дюкянджиите обичаха да си сверяват часовниците. Външната облицовка на зданието бе от бял мрамор. От бял мрамор бяха и колоните на лоджията. Долу на двора като продължение на зданието, а също и като задна стена на двора, се простираше дълга, едноетажна, ниска, белосана постройка. Там беше кухнята, конюшнята, плевнята, помещението, където държеше ландото, файтона, купето и кабриолета, стаичката за коняря, склада за зимнина и пресни продукти, помещението за гориво и дърва. Всичко бе обмислено, всичко бе изпълнено с подробности, здраво и красиво. Да, Скарлатов притежаваше може би най-красивата постройка в столицата и той се гордееше с нея, защото тя се бе родила с всички подробности в собствената му глава. Той бе нейният създател. И когато го питаха колко струва, пренебрежително казваше сумата от триста и петдесет хиляди златни лева. Но това не бе съвсем вярно. По времето, когато кмет на София бе Димитър Петков, а диктатор на страната Стефан Стамболов, той бе участвал, ако не и ръководел спекулациите и гешефтите с парцелите за строежи в Столицата. Така че мястото му бе без пари. Циментът беше от английската доставка за водопровода на София. Тухлите — от собствената му фабрика в Русе. Гранитът и мраморът — от двете му собствени кариери. Дървеният материал — от горите, които притежаваше или експлоатираше, работата — от хора, които му бяха по един или друг начин длъжни. Оградата, медната ламарина, решетките и стъклата — от доставки, които направи на едро за строежите в Столицата от Виена, Париж и Лондон. Само електрическата инсталация, фенерите, часовника и някои други неща бе купил изцяло с налични златни монети. Така че едва ли бе изхарчил повече от сто хиляди златни лева. За своята Банка той избра най-качествения, най-красивия, най-дълговечния материал. Освен че бе електрифицирана, Банката бе свързана с градския водопровод и чиста витошка вода течеше по тръбите и крановете на цялата къща, сервизните помещения, банята и двора. Прокара и оловни тръби за топлата минерална вода от близкия извор пред Централната баня. Що се касае до канализацията — повече не можеше да се желае.
Архитектът на тази сграда бе един млад французин, полъгал се по безотговорните обещания на някой си български политик, посетил Париж. Тук той бе очаквал да намери неразорано поле за своя талант и да спечели несметни богатства, но бе смазан от ориенталската действителност и единственият паметник, който остави зад себе си, бе банката „Скарлатов“. Хонорарът за проекта едва покри разноските за завръщането му. Скарлатов не обичаше да дава пари. Предложи малко, съвсем малко. Архитектът се бе поболял по Франция, по Париж. Не му оставаше друг изход и прие. Но Скарлатов бе взискателен, прекалено взискателен клиент. Той изтормози това парижко момче. Талантливите хора трябва да се държат полугладни, обичаше да казва Скарлатов, иначе талантът им ще повехне. Така се създаде това малко произведение на архитектурата. Сега къщата, според него, струваше повече от петстотин хиляди лева. Но той не бе убеден, че сградата е най-важното в една банка. Той бе виждал кантори от сковани дъски направо на земята в големите пристанища, само с една маса и стол, където обаче се разиграваха милиони. Повтори си наум турската поговорка: „Не продава кюшето, а Кьосето!“. Е, добре… вярно е, че Банката е на кьошето, но аз не съм кой да е! Аз именно съм Кьосето, който продава…