По каменните стъпала с радостен лай и скимтене право към него се изкачваше едно четинесто кученце. Краката му бяха къси и то трудно преодоляваше стъпалата. Бе неопределена порода — с удължено тяло, щръкнали уши и кафеникаво-жълтеникав цвят на козината. Бе го взел случайно или по-скоро то бе тръгнало след него при една от следобедните му разходки. Взе го от съжаление, защото бе гладно, измършавяло, с проскубана козина, но с весели очи и походка на младо конче. Даде го на коняря да го изчисти и нахрани. Сега то придружаваше стария банкер в следобедните му разходки. Кученцето не бе нито породисто, нито особено умно, нито ставаше за лов, нито бе добър пазач. Но то притежаваше две качества, които банкерът ценеше най-много и които никога не бе открил в себеподобните — благодарност и любов. Нарече го Баязид, въпреки че нямаше нищо свирепо в него. Сега кученцето се заумилква около краката му. Той леко го побутна с бастуна, усмихна се и предвождан от него, заслиза по каменните стъпала към кръстовището на „Дондуков“, „Търговска“ и „Леге“, където бе неговата Банка, неговият дом, неговата крепост.
Глава втора
Обедът протичаше мълчаливо, при пълна тишина. Старият банкер седеше сам на огромната маса в трапезарията и знаеше, че притеснява всички домашни, но изпитваше чувство на злорадство, че не само той се измъчва. Кочияшът Никола, надянал сега като английски камердинер27 панталон и жилетка на райе, му прислужваше заедно с една възрастна, пълна жена, облечена в черни полуселски дрехи. Едно момиче-прислужничка влезе в трапезарията. Носеше табла с чинии. Банкерът намръщен я погледна. Таблата в ръцете на момичето се разлюля и една чиния падна на пода, като се счупи. Явно бе неопитно. То се смути и цялото му лице пламна. Никола и жената мълчаливо му помогнаха да събере счупените парчета. После момичето излезе. Таблата взе Никола.
— Нямам нужда от нищо — каза банкерът.
— Вино да налея ли? — попита Никола.
Но въпросът му остана без отговор. Никола излезе с таблата и след малко пак се върна в трапезарията, като застана безмълвно до жената в черно. Старият банкер едва допря салфетката до устните си. Това беше знакът, че е свършил. Почти не беше докоснал ястията. Той не ядеше много. Напоследък не се и сещаше за ядене. Трябваше с усилие на волята да се храни. Обикновено обядваше в „Юнион-клуб“28 и много рядко у дома. Но независимо дали е навън, или в къщи, обедът, който се състоеше от супа, няколко блюда, десерт и вино, се приготвяше всеки ден. Той си спомни някога, когато бе жив баща му, как на огромната софра сядаха всички върху възглавниците на пода — и банковите служители, и изкупчиите, и търговците, специално поканени, и всички домашни, и случайни гости и клиенти, дошли по работа около часа за ядене… След прочитане на молитвата всички чакаха баща му пръв да почне и тогава мълчаливо се нахранваха. Но обедът траеше дълго и когато идваше редът на шербетите и кафето, започваше моабетът. Всички взимаха участие, говореха, смееха се, понякога викаха и се караха, и в миговете тишина отвън долитаха, през широко отворените прозорци, виковете на продавачите, шумът на улицата и само ако малко се надигнеш, можеше да се види като на длан и Златния рог, и Покрития мост, и лодките, платноходките, каиците, а по-навътре — европейските параходи, бълващи кълба дим, да се види цялата тая паплач, дошла за печалба във Великия град Истанбул…
Старият банкер седеше на масата и трябваше да стане, а не искаше.
— Човек не може да намери покой дори в собствения си дом! — каза той тихо, но всички го чуха.
Никола и жената до него се спогледаха. Тя няколко пъти кимна с глава към Никола за кураж. Той заговори:
— Челеби… господин Скарлатов — поправи се той, — дойде пролет… Пусни ни с Донка на село. Молим ти се!… Да идем да помогнеме в полската работа…
— На село?…
И аз искам да отида на село, помисли банкерът. В моето родно село Скарлатово с името на нашата фамилия… За миг той си представи планината, нивите с голям наклон, добитъка, звъна на лопатарите и пожела да бъде сега там, където прекара детските си години, където бяха погребани дедите му, където той щеше да спи своя вечен сън… Да, да, там е моят истински дом, помисли той, но каза:
28