— Синовете ви са достатъчно големи лонгури, за да се справят сами с работата!
— Не сме ги видели година! Имаме внучета… — каза жената.
— Ще стоите тук!
Това беше непреклонната дума на банкера. Жената избърса сълзите си с бяла кърпа, която извади от престилката си. Никола мълчеше. Старият банкер стана. Беше развалил настроението на всички, но и своето не бе оправил. Имаше още цял час, за да си почине. Огледа трапезарията. Големият бронзов полилей се спускаше над масата. Двата тъмни дъбови шкафа, целите в дърворезба, правеха трапезарията мрачна. Само персийският килим с весели шарки омекотяваше това чувство на подтискаща тържественост. Не искаше да отиде в малката спалня, където прекарваше безсънните си нощи. В голямата спалня с огромното легло не влизаше, откакто бе починала жена му. Той се запъти към библиотеката, където имаше обичай да изпуши една пура и изпие следобедното си кафе. Но не остана там. Отвори вратата към тясната спирално извита стълба, която водеше в стаичката до кабинета му. Когато слезе долу, помисли да се изтегне на дивана, но се отказа. Реши да иде в кабинета си. Предстоеше му работа, и то важна, с опаки хора. Въпреки че в дългата си практика бе кален да не се вълнува предварително, този път не можа да превъзмогне чувството за неизвестност от предстоящото и позволи то да го обхване. Той започна да се разхожда по килима на обширния кабинет с висок таван, целият в гипсови орнаменти, като заобикаляше огромното бюро. Спря се и погледна библиотеката зад бюрото, изпълнена с томове в скъпа кожена подвързия с позлатени букви. Тук беше и пълното издание на Ларус, и немската Брокхауз, и неговата гордост — пълното събрание на Британската енциклопедия, купена изгодно преди години от един английски дипломат при напускането му на страната. Скарлатов беше единственият притежател на тази енциклопедия в България. По-нататък стояха банковите сборници, законите както на страната, така и на други страни, книги по международно и търговско право, атласи, географски указатели, пътеводители на страни и градове, борсови отчети, справочници по морски превоз, железопътни тарифи и разписания, речници на чужди езици и още много други, свързани с професията му. Горе, на втория етаж, той имаше друга, много по-голяма библиотека. Но тая, в кабинета, бе част от ежедневната му работа, където можеше да открие всичко или почти всичко, за да намери съответното сведение. Само едно няма, помисли старият банкер. Няма учебник, справочник, гид, или както искате го наречете, който да разкрива човешката душа, човешката подлост, хитрост, мръсотия, алчност, скрити мисли и намерения… А той имаше нужда именно от такава книга, но знаеше, че никой никога не я бе написал. И никога нямаше да бъде написана — книга как да се справяш с хората… Това, което знаеше по тоя въпрос, го знаеше от собствен опит, от сблъсъка с различните хора, а най-вече от пораженията и разочарованията, които бе претърпял, и може би съвсем малко от успехите. А му предстоеше работа с хитри, инатливи като магарета клиенти, при които логиката не играе никаква роля. Мекият персийски килим заглушаваше стъпките му, а спуснатите плътни завеси от тежко кадифе на прозорците не позволяваха отвън да проникне звук. Той искаше да бъде модерен банкер, но в страна без условия за модерно, банково дело. Винаги бе знаел какво иска. Знаеше от какво има нужда и една млада държава, но над тази държава, над тоя народ тегнеше петвековна ориенталска изостаналост. Наистина, той устрои Банката си на модерни начала. Персоналът му бе малък, но подбран. Един счетоводител, един касиер, трима деловодители, от които най-младият изпълняваше ролята на частен секретар. Бяха малко на брой, но най-добрите в страната, най-скъпо платените. Заплатите им бяха такива, каквито получаваха офицерите от капитан нагоре. Но и неговите изисквания към персонала бяха максимални. Домакинството той бе възложил на Донка, която изпълняваше длъжността и на икономка, и на готвач. Никола бе кочияш, камердинер и портиер на Банката, а глухонемият коняр се грижеше и за тревата, и за цветята в двора. Двете млади прислужнички бяха пряко подчинени на Донка и тя ги избираше и командваше. Така бе създадено това царство — уредено и цивилизовано — с точен икономичен механизъм на часовник, чийто единствен и абсолютен владетел бе той. Скарлатов имаше модерна банка, банка, готова да подпомага развитието на страната, а не сарафо-лихварски дюкян! Банка, която да дава заеми на предприемчиви, смели, работливи и компетентни фабриканти, банка, внасяща машини за селското стопанство и индустрията, банка, контролираща акционерни дружества. Банка, която да подпомага със заеми земеделци, въвеждащи в собственото си стопанство модерна обработка. Колко пъти бе развивал тези мисли пред Стамболов!… С часове се разхождаха по Цариградското шосе и обмисляха всичко, а гавазите на диктатора крачеха далеч зад тях, за да не слушат разговора им. Схемата, която развиваше Скарлатов, бе проста и ясна. Българската народна банка да бъде чисто емисионна, а не да се занимава с даване на краткосрочни заеми на частни лица, предимно политици, които мислят, че тя е създадена само за тяхно улеснение, та да бъркат в хазната като в собствен джоб!… Останалите банки трябваше да бъдат частни. Нищо не може да се сравни с услугата, бързината, сигурността и акуратността на частната банка. Те не трябваше да са много на брой, но да бъдат търговско-индустриални по същност. Той бе обяснил на Стамболов разликата между търговска банка и спестовна банка. От спестовните — държавата и народът нямат голяма полза. Те приемат скътаното от хората, плащат една нищожна лихва и толкоз! Парите стоят неизползувани в сейфовете. Те пораждат в хората пагубната илюзия — „малко, но сигурно!“. Това е мъртъв капитал, който в най-добрия случай създава рентиери — една паразитна прослойка. Тези спестовни банки трябва да съществуват, но само като подчинени. Като такива, в чиито каси при нужда могат да бръкнат търговските банки. Защото истинските, двигателите на прогреса са именно търговските банки! Те трябва да бъдат свързващото звено между Българската народна, чисто емисионна банка, и индустрията. Да я финансират! Да организират големите и малки капитали на частни лица за определена, голяма цел, за голям строеж, голяма фабрика, пристанище, жп линия, шосета… Те носят истинските печалби, но и сериозните рискове. Банката подпомага даден индустриалец. Той построява фабрика. Тя дава печалби. Изплаща дълга. И банката печели не само от лихвата, но и от печалбата, защото индустриалецът я влага в нея. Събрала нови капитали, търговската банка ги хвърля в нов строеж, нова индустрия. Така народното стопанство като цяло напредва, укрепва икономически, националният доход расте, растат капиталите и в Българската народна банка. Но рискът е голям. А има ли напредък без риск?… И когато обясняваше всичко това на Стамболов — каква надежда, каква гордост изпълваха гърдите му!… Защото Стамболов не само не му противоречеше, но и добавяше смели, оригинални мисли, а което беше по-важното, разбираше от половин дума какво иска да каже Скарлатов и на другия ден, от трибуната на Народното събрание, тия идеи, пречупени през ясната практическа мисъл на диктатора, ставаха достояние на целия народ. Велик човек бе Стамболов! Той бе надраснал времето, народа си, и това му изяде главата… А каква опора бе за мене, помисли старият банкер. Сякаш убиха не него, а мене!… Той погледна портрета на диктатора, който държеше на бюрото си. Погледна изразителната му кръгла, гола глава с монголските му, придръпнати очи и сякаш устните му щяха да проговорят, да му дадат съвет, кураж… Но фотографията мълчеше и само автографът на нея, с нервен почерк, напомняше, че този човек бе жив до неотдавна. „На моя брат и съмишленик завинаги! Стамболов.“