— Тази жена, както съм чувал от деди и прадеди, е живяла някога, но как може нейният син да е още жив?
Разчуло се навсякъде за момъка. Какво ли не приказвали за него? Гледали го като някакво чудо!
Бродил момъкът сам-самичък. Омръзнало му. Отишъл на мястото, където бил някога неговият роден дом, и намерил само развалини, обраснали с изсъхнал вече мъх. Спомнил си за своята майка, за детството си, за своите другари и се натъжил. Решил да изяде ябълките, които му дала девойката от кристалния дворец. Извадил едната ябълка, изял я и в същия миг му пораснала дълга бяла брада. Изял втората ябълка — колената му се подкосили, превил се на две и паднал от немощ на земята. Лежал, без да може да мръдне ни ръка, ни крак. Извикал тогава едно момче, което минавало край него:
— Приближи се до мене, момченце, в джоба ми има една ябълка, извади я и ми я подай.
Момченцето извадило ябълката и му я подало. Момъкът я захапал и тозчас умрял.
Погребало го цялото село.