ЕВРИПИД
Готов съм, не отказвам аз, той мене ли,
аз него ли да хапя пръв със стихове,
със песни, с тези мощности трагически,
с „Пелей“, с „Еол“, със „Мелеагър“, даже и
с „Телеф“, и нека негов бъде изборът.
ДИОНИС
А ти, Есхиле? Казвай, как ще действуваш?
ЕСХИЛ
Бих искал да не спорим тук — неравна е
борбата между двама ни.
ДИОНИС
Защо така?
ЕСХИЛ
Не са умрели с мене и творбите ми,
а неговите са умрели — тук са му.
Но щом желаеш, нека бъде твоето.
ДИОНИС
Добре, тамян и огън донесете ни,
да се помоля още преди речите,
за да реша най-меродавно спора им.
(Към Хора.)
А вие в чест на Музите припявайте.
ХОР
Зевсови девет девойки, пречисти
Музи, които съзирате умните, плетени мисли
на мъдролюбни мъже, когато в спор се ударят
с тънки и вити слова, отвръщайки този на онзи,
хайде, елате и вижте мощта страшна на двете
усти да предлагат думи големи и стихови стружки.
Ето сега се започва голяма борба и спор за мъдрост.
ДИОНИС
Молете се и вий, преди да почнете.
ЕСХИЛ
Деметро, ти, на моя дух кърмилнице,
достоен ме стори за своите тайнства.
ДИОНИС (към Еврипид)
И ти вземи, тури тамянец.
ЕВРИПИД
Хубаво!
Но все пак други богове са моите.
ДИОНИС
Особени, от нова марка?
ЕВРИПИД
Точно тъй.
ДИОНИС
Приканвай своите богове особени.
ЕВРИПИД
Ефире, хляб мой! Въртели езикови!
Познание и ноздри за надушване!
Дано оборя всички вражи доводи!
АГОН
ХОР
И тъй, по-скоро почвайте, приказвайте културно,
и не с калъпи, не това, което друг би рекъл.
ЕВРИПИД
За себе си, какъв съм аз като поет, ще кажа
съвсем накрая; най-напред ще обвиня тогова
като измамник, фанфарон, как зрителите прости,
възпитани от Фриниха, безсъвестно е мамил.
Най-първо, вади някого на сцената забулен —
Ахил ли е, Ниоба ли — лицето им не виждаш,
все чучела трагически, седят си и не гъкват!
ДИОНИС
Кълна се, тъй е.
ЕВРИПИД
Хорът пък, като занизал песни —
една след друга четири! А те мълчат — ни дума.
ДИОНИС
Харесвах туй мълчание, то бе за мене радост,
по-хубава, отколкото брътвежът днешен.
ЕВРИПИД
Бил си
глупак, да знаеш!
ДИОНИС
Тъй ще е. Но той защо го прави?
ЕВРИПИД
От шарлатанство. Зрителят седи и все очаква
Ниоба да продума. А пиесата напредва.
ДИОНИС
Ах, гледай, негодяят му, тъй, значи, ме е мамил!
(Към Есхил)
Какво? Пухтиш, ядосваш се?
ЕВРИПИД
Защото го излагам.
И тъй, додето приказки реди и към средата
е драмата, изрича той дванайсет бичи думи,
качулести, намръщени, страшилища ужасни,
невиждани от зрителя.
ЕСХИЛ
Горко ми!
ДИОНИС
Не приказвай!
ЕВРИПИД
Не казва нищо ясно той…
ДИОНИС (към Есхил)
Не скърцай тъй със зъби!
ЕВРИПИД
… Скамандри само, ровове, и щитове със медни
грифоорли изписани, и конеездни думи,
почти неразбираеми.
ДИОНИС
Кълна се, аз самият
по цели нощи някога не мигвах, като мислех
каква ли птица ще да е петелоконът златен.
ЕСХИЛ
Това е знак, по кораби изписван, хей, невежа!
ДИОНИС
Аз мислех пък: Ерикс е то, синът на Филоксена.
ЕВРИПИД
Че бива ли в трагедии петел да се представя?
ЕСХИЛ
А ти, бре, богоборецо? А ти какво представяш?
ЕВРИПИД
Не твоите петелоконе или козлоелени,
каквито ги рисуват по персийските завеси.
Приемайки изкуството от тебе, както беше
подпухнало от изрази високопарни, тежки,
поизсуших го най-напред, отнех от тежестта му
чрез песни, с отклонения, с парченца бяла ряпа,
придавайки му влагата на книжните брътвежи.
Отхраних го с мелодии, с Кефизофонт го смесих.
Не дрънках празни приказки, не сеех безпорядък,
а онзи, който най-напред излизаше,
веднага излагаше пиесата.
ДИОНИС (тихо)