Симеон Хаджикосев
Жан-Жак Русо
Жан-Жак Русо е една от най-ярките и своеобразни фигури на просветителския 18-и век. Представител на най-радикалното крило на френските енциклопедисти, подготвили духовете за очистителната буря на приближаващата революция, неговата съдба на философ, общественик и писател представлява един причудлив низ от противоречия и парадокси, които и досега не престават да будят удивление. По въздействието, което е упражнил върху умовете на съвременниците си и върху последвалото развитие на обществената и естетическата мисъл, той е сравним единствено с Волтер и с не по-малко основание от него може да претендира името му да служи за синоним на столетието. Макар че чувствата, които са обвързвали двамата титани на Просвещението, рядко са надхвърляли студената неприязън, френският народ заслужено им отреди място един до друг в Пантеона на националните си светини. И при все че пресметливото сибаритство и ироничният скептицизъм на Волтер имат твърде малко общо с плебейския демократизъм и сантименталната чувствителност на Русо, те останаха един до друг не само в Пантеона, но и в съзнанието на поколенията. Гаврош на Юго си тананика на барикадите на революционен Париж песничката, чийто рефрен започва с думите: „За това виновен е Волтер, за това виновен е Русо…“ Едва ли „гражданинът на свободната република Женева“, останал неизвестен почти до четиридесетата си година и мечтаещ за литературната слава на Волтер, е предполагал, че в перспективата на историята той ще се окаже с едно рамо напред в сравнение с него. В подкрепа на тази мисъл бихме могли да цитираме забележителната оценка на Херцен, който преди повече от сто години писа: „Волтер още се бори с невежеството заради цивилизацията — Русо вече заклеймява с позор тази изкуствена цивилизация.“
Но това не е единственият парадокс, характерен за мисълта и делото на „мъдрия чудак“, както с основание го нарече Лион Фойхтвангер. Мечтателният, богобоязлив, необикновено стеснителен и чистосърдечен женевец, прекарал целия си скитнически живот в търсене на усамотение и покой сред лоното на природата, се превърна в учител и бойно знаме на якобинците, които се опитаха да превъплътят в жива реалност триединния принцип на френската буржоазна революция. Мраморният лоб на мечтателния скитник из гората Монморанси бдеше над делата и думите на републиканците в заседателната зала на Конвента. Едни от най-забележителните дейци на революцията — Робеспиер, Марат, Сен-Жюст и др., го считат за свой духовен баща и наставник. В речта си, произнесена на 18 флореал (7.5.1794 г.), Максимилиан Робеспиер му въздава хвала, наричайки го „предтеча на революцията“. Така ехото от дръзките идеи на Жан-Жак Русо прекрачи прага на бурния 18-и век, без да заглъхне и до наше време.
Подобно на по-голямата част от енциклопедистите Русо е разностранен творчески гений. Едно от забележителните дела на тези титани, подготвили сгромолясването на отживелия феодален абсолютизъм — „Енциклопедията“, се превърна в ярък символ и на тяхната многостранност като личности. Факелът на 18-о столетие напомни за жизнерадостното слънце на Ренесанса, но езическото опиянение от пълнотата и величието на битието бяха отстъпили място на философски и практически неразрешимия в условията на абсолютизма въпрос за изковаване по-достойна участ за човека. Затова защитниците на поробеното човечество бяха едновременно мислители, писатели, учени и общественици. Русо също не прави изключение, макар че образованието, което получава, е твърде непълно и лишено от системност. Друг от съществените парадокси на неговата личност е в това, че той до преклонна възраст не е смятал литературата за свое призвание и общуването си с литературните кръгове е оценявал едва ли не като недоразумение. Необикновено интересни в този смисъл са страниците в „Изповеди“, в които Русо споделя съображенията си по повод отказа му да стане професионален литератор. Той искрено вярва, че това би накърнило независимостта на неговото литературно дело, и не се поколебава да употреби една остра и несправедлива фраза по отношение на ония, които „продават перото си“. Така синът на бедния женевски часовникар, лишен от пресметливия, спекулативен ум на своя по-възрастен съвременник Волтер, цял живот поддържа несигурното си съществование чрез скромния занаят на преписвач на ноти. Но това явно недостатъчно средство за препитание (допълвано впрочем от подаянията на „добронамерени“ аристократи), е много повече от любопитен биографичен детайл. От една страна, то символизира честните усилия на великия женевец да живее скромен, но независим живот на труженик, от друга, е израз на схващането му, че човек трябва да се занимава с онова, за което е най-пригоден. Когато през 1741 г. Русо заминава за Париж с няколко луидора в джоба, той има намерение да „превземе“ столицата на кралството като композитор. Младият човек предлага в Академията създадената от него опростена система на нотно записване, която била посрещната с интерес и одобрение, но не получава реално приложение. Дълго време Русо се подвизава като композитор и почти до началото на 60-те години е убеден, че неговото голямо призвание, е музиката. Той е принципиален противник на придворния композитор Рамо, макар че се учи от неговия „Трактат за хармонията“, композира кантати и дуети, работи съвместно с Волтер и Рамо върху представената в кралския двор опера „Наварската принцеса“ и сам е автор на две опери в характерния за тогавашната френска музика изискано-развлекателен жанр — „Любовни музи“ (1744 г.) и „Селският гадател“ (1752 г.). Последната опера е поставена на сцената във Фонтенбло и му донася известна популярност. Тя няма значение за историята на френската музика, но е свързана с един забележителен акт на гражданска доблест, проявен от Русо. С приятната си и достъпна мелодичност „Селският гадател“ се харесва на Луи XV, който кани композитора в покоите си, за да го удостои с пожизнена пенсия. Ала непримиримият републиканец поставя чистата си съвест над всичко и не приема поканата на монарха.