С „Нова Елоиз“ и с романизования педагогически трактат „Емил“ (1762) са свързани най-щастливите и най-горчивите мигове в живота на Русо. Сантименталната „Нова Елоиз“, написана по подобие на Ричардсъновите романи във формата на епистоларни послания, носи слава и признание на Жан-Жак, който е смутен от това, че е прекрачил собствените си концепции, изложени в „Писмо до Д’Аламбер“. Белетризираният педагогически трактат „Емил“, подсказващ някои от основните принципи на буржоазното възпитание, навлича на Русо жестоките издевателства на все още силната феодално-католическа реакция. Само за един месец книгата бива осъдена и изгорена от палача в Хага, Париж, Женева, Берн и Ньошател, а за великия чудак започва последният период на безрадостно скитничество в търсене на сигурен подслон и сравнително спокойно съществуване. Враговете на прогреса са имали основание за яростта си — в „Емил“ Жан-Жак не само рисува своето видение за човека на бъдещето, но и вещае приближаването на революцията.
Последният парадокс на Русо е в това, че той влезе във втората половина на двадесети век не с „Нова Елоиз“ и „Емил“, предизвикали толкова възторзи на времето, а със своите „Изповеди“. Ала и в това няма нищо удивително — днес и литературният багаж на Волтер е олекнал чувствително, най-четивни се оказаха неговите „Философски новели“. Една сравнително неотдавнашна анкета за Русо, проведена от едно белгийско списание, разкрива част от предпочитанията на неговите съвременни читатели. Мнозинството от запитаните отговорили, че оценяват най-високо „Изповеди“, но или не са чели „Нова Елоиз“, или нямат желание да препрочетат тази „реторична книга“. Без да анализирам това любопитно изявление, трябва да добавя, че първата творба на великия женевец, която се появява изцяло на български език, също е „Изповеди“. Този факт безспорно се нуждае от обяснение. Една от причините за непресъхващия интерес към „Изповеди“ се крие в предпочитанията на съвременния читател към мемоарната и документално-художествената литература. Това обяснение обаче е недостатъчно, тъй като мемоаристиката е жанр с вековни традиции във Франция, преломното осемнадесето столетие не прави изключение в тази насока, а спомените на Русо са сред малкото книги, които се радват на голяма популярност и днес. Той се изявява като своеобразен обновител на жанра и това е загатнато още в началото на книгата. Новият подход към жанра е загатнат достатъчно определено още в знаменитите думи на въведението към „Изповеди“: „Ето единствения правдив портрет на човешко същество, нарисуван точно по натура и в цялата му истинност, какъвто не е имало досега и едва ли някога ще има.“ Естествено в тази максималистичност на намерения и преценки, която се забелязва на не едно място в „Изповеди“, се оглеждат и особени психологически мотиви, но те не бива да засланят от погледа принципната опозиционност на Русо спрямо традиционната мемоаристика. Той не влиза в нейните закостенели рамки, свързани обикновено със съсловно-аристократични предразсъдъци, които налагат конвенционалност и на психологическия анализ. Русо е критично настроен дори към такъв оригинален мислител като Монтен и оспорва искреността на неговите „Опити“. Съвременните френски изследователи споделят убеждението, че „Изповеди“ се поместват по-скоро в традициите на романистиката. И наистина романът на XVIII век (мадам дьо Ла Файет, Мариво, абат Прево, Ричардсън, отчасти Филдинг и Дефо) разкрива обикновено съдбата на един герой. „Изповеди“ също са един драматичен и вълнуващ разказ за живота и страданията на великия женевец и по стилистичния си строй и композиция (особено първите книги) се приближават до традициите на бурлескния роман. Със своята оригиналност те се превърнаха в образец за следващите литературни поколения, свързаха се с традициите на френския романтизъм и на психологическия реализъм („Рьоне“ на Шатобриан, „Адолф“ на Б. Констан).