Но радостта, с която пише първите части на своите спомени, постепенно заглъхва и отстъпва място на трудна борба със словото. Колкото повече се приближава Русо към зрелите години на литературната си слава, толкова повече отстъпва и чезне очарованието от романтичния ореол на юношеските спомени. Естествено се усложнява и модифицира и творческата задача, която стои пред автора — той трябва да прави грижлив подбор на най-същественото от ония години, изпълнени с многобройни познанства и приятелства, с литературни и идейни борби, сантиментални вълнения и семейни неволи. На моменти разказът избледнява, превръща се в обяснителен коментар на познати събития. Наличието на известна суха информативност се обяснява до известна степен и с това, че повечето от лицата, за които пише Русо, тогава са били още живи и той предпочита да премълчи някои факти и събития, за които преди това е обещал, че ще пише. Въображението на писателя се подхранва по-добре от неясното очарование на далечните спомени, отколкото от близки събития и това несъмнено подкрепя тезата за романистичния натюрел на Русо-мемоариста. Любопитна е и констатацията на специалистите, че срещу тридесетина разгърнати портрета в първата половина на „Изповедите“, във втората те са едва дванадесет, въпреки че там се споменават много по-голям брой лица. Девета и десета книга, в които разказва за своето пребиваване в Ермитажа, Русо е снабдил и с обилен документален материал, който подсилва впечатлението за хроникалност и сухота на повествованието. Това е предопределено обаче и от специфичната задача, която си поставя в последните части писателят — да оневини и оправдае пред поколенията Жан-Жак, който според него е станал жертва на един огромен организиран заговор. Така неусетно талантливият и остроумен разказвач от първите части започва да отстъпва място на морализатора и ипохондрика и това понижава до известна степен очарованието на спомените. Причините за тези промени са твърде сложни. Последните части на „Изповеди“ са писани от един физически болен и почти сломен от нравствени страдания човек, който изпитва и пристъпите на една болезнена мания за преследване. Наистина разстроеното съзнание на стареещия Русо е хипертрофирало действителните мащаби на организирания срещу него „комплот“, разраснал се във въображението му до всесилно божие наказание, но днес е съвсем ясно, че неговата свръхчувствителност и гневни изблици не са били лишени от сериозно основание. Белегът на дебнещото го душевно разстройство личи само в последните изречения на тази забележителна книга. И ако в първите части Русо противопоставя с майсторството на голям разказвач епизоди из митарства и страдания на изпълнени с ведрина и радостно опиянение сцепи, в последните книги този основен драматизиращ похват, сполучливо наречен от Льосеркл „игра на светлини и сенки“, се запазва сякаш независимо от волята на автора. И след раздялата с г-жа дьо Варан, и в седма, и в осма книга Русо отбелязва началото на „дългата верига на нещастията“, а в дванадесета книга този лайтмотив прозвучава още по-трагично: „Тук започва делото на мрака.“ Читателят обаче не остава с такова тягостно впечатление, защото самият Русо забравя своите уверения и рисува картини, облъхнати от ведрина и спокойствие — скромния уют на Мон-Луи или романтичната обстановка на островчето Сен-Пиер сред Биенското езеро, последния подслон на великия женевец и негостоприемната към него родина.