II. Крадец и окраден
Торес бе спал около половин час, когато под дърветата се чу шум. Това беше шум на леки стъпки, като че някакъв неканен гост вървеше бос, стараейки се да не бъде чут. Ако очите на Торес бяха отворени в този момент, той като всеки скитник щеше най-напред да застане нащрек, да на би да се приближава нещо съмнително. Но тези стъпки не можеха да го събудят, тъй че този, който се промъкваше, успя да се добере до него, на десет крачки от дървото, без да бъде забелязан.
Това не беше човек, а гуариба.
От всички дългоопашати маймуни, които обитават лесовете в горното течение на Амазонка — изящни сахиуси, рогати цебуси, моноси със сива козина, сагуини, които сякаш носят маска на своите кривящи се лица, — гуарибата е безспорно най-своеобразна. Общителна и незлобива по характер за разлика от свирепите и подли мукури, тя има силен обществен инстинкт и обикновено се движи на стада. Гуарибата известява за присъствието си отдалеч с концерт от монотонни гласове, който прилича на Църковен хор, пеещ псалми. Но макар че природата не я е създала злобна, би било неразумно да я нападаме. Във всеки случай, както ще видим по-нататък, всеки заспал пътник е изложен, на опасност, ако гуариба го завари в положение, когато той е неспособен да се защити.
Тази маймуна, която в Бразилия наричат също барбадо, имаше големи размери. С гъвкавите си и яки крайници тя несъмнено беше силно животно, способно и да се бори на земята, и да скача от клон на клон по върховете на горските великани.
Но сега гуарибата се придвижваше напред със ситни предпазливи стъпки. Тя хвърляше погледи надясно и наляво, махайки бързо с опашката си. Природата е дарила тези представители на маймунското племе не само с четири ръце — поради което са четириръки, — но се е показала и още по-щедра, така че те са всъщност пет, защото краят на опашния им израстък притежава отлична хватателна способност.
Гуарибата се приближаваше безшумно, размахвайки де бела сопа, която, направлявана от силната й ръка, можеше да стане страшно оръжие. Навярно от няколко минути вече тя бе забелязала лежащия под дървото човек, но неподвижността, на спящия несъмнено я накара да дойде да го види по-отблизо. Така че тя се приближи с известно колебание и най-после се спря на три крачки от него.
На брадатото н лице се изписа гримаса, която оголи нейните остри зъби, бели като слонова кост, а сопата й се размаха по твърде застрашителен за горския стражар начин.
Видът на Торес явно не предизвикваше у тази гуариба благи намерения. Дали имаше особени причини да изпитва неприязън към този екземпляр от човешката раса, който случайността й поднасяше така беззащитен? Може би! Известно е-колко живо пазят някои животни спомена за жестокостта, с която са се отнесли към тях, тъй че не беше изключено и гуарибата да има зъб на горския скитник.
Работата е там, че особено за индианците маймуната е високо ценен дивеч; към която и порода да спада тя, те я ловят с достойна за Нимрод9 страст не само заради удоволствието от лова, но и заради удоволствието да я ядат.
Както и да е, при все че гуарибата не проявяваше склонност този път да размени ролите и не стигаше дотам, та да забрави, че природата я е създала като просто тревопасно животно и не мислеше да изяде горския стражар, все пак тя явно беше твърдо решена да унищожи един от кръвните си врагове.
Ето защо, след като го гледа няколко минути, гуарибата започна да обикаля дървото. Тя вървеше бавно, сдържайки дъха си, но все повече и повече се приближаваше. Държането й беше застрашително, изражението — свирепо. Наглед нямаше нищо по-лесно от това, да убие с един удар този неподвижен човек, и в тоя момент несъмнено животът на Торес висеше на косъм.
И наистина гуарибата се спря за втори път до дървото и застана отстрана, така че да се надвеси над главата на спящия, и вдигна сопата си, за да го удари.
Но макар че Торес бе постъпил непредпазливо, слагайки до себе си, в хралупата на един корен, кутийката с документа и своето състояние, именно тази непредпазливост му спаси живота.
Един слънчев лъч, промъкнал се между клоните, падна върху кутийката, и нейната полирана метална повърхност блесна като огледало. Това веднага отвлече вниманието на маймуната с присъщото на породата й непостоянство. Мислите й — ако животно може да има мисли — тутакси взеха друга насока. Тя се наведе, взе кутийката, отстъпи няколко крачки и като я вдигна на височината на очите си, загледа с удивление-как тя отразява слънчевата светлина. Може би се учуди още повече, когато чу звъна на златните монети, скрити в кутийката. Тази музика я заплени. Досущ като дрънкалка в ръцете на дете. После тя я поднесе до устата си и зъбите й изскърцаха по метала, но не го олющиха.