Нешка Робева, Маргарита Рангелова
Жажда за върхове
Не искам да отида на аерогарата, но не мога нищо да обясня на Минчо. Братът на Нешка е дошъл от Русе за това посрещане. Ако му кажа, че не ми се идва, защото ми е жал за победителките, ще си помисли, че говоря глупости. Пък то си е и така. Чисти глупости. На победителките това им е най-хубавият час в годината — посрещането на аерогара София, а на мене ми е мъчно, че в този час умира празникът. Мъчно ми е и за тези, които ще си отидат и повече няма да играят. Точно когато са най-хубави. Точно когато най-могат. От всичко най ми е мъчно за Нешка. От утре отново тръгва към тази нейна страшна голгота — търсенето на онова, което ще бъде повече от вчерашното, възхитило света. Повече от това, което изглежда така хармонично, така завършено, така съвършено. Така е при всяко посрещане, но сега ми се струва, че никога не съм била по-изплашена за нея. Нали досега търсеше това „повече“ с момичета, които можеха все повече. Какво ще прави с тези четиринайсет деца, които си е избрала от шейсетте в залата? Отидоха си Илиана и Анелия, отиват си сега Лили и Диляна. Какво ще бъде с това започване отначало? Вярно, избрала е все талантливи деца, но деца. Къде могат да се сравнят с тези разкошни гимнастички, които напускат залата.
Човекът на паркинга връща всички коли преди нас. Минчо минава покрай него сякаш въобще не забелязва протестите му. И наистина не ги забелязва. Успява да паркира колата, а на излизане, като вижда едно познато лице на волана на идващата кола, казва: „Пусни го, този е с мене!“ Толкова е самоуверен, че пазачът на паркинга едва не козирува. Не съм предполагала такова поведение у този толкова скромен човек. По-късно и той самият ще се изненада, че се е държал така, Сега е толкова възбуден, че не може място да си намери. Струва му се, че самолетът много се бави, а не сме го чакали и пет минути и сме преди определения час, разбира се. После казва, че страшно много му върви. Ето онзи ден Мърлето защитила блестящо дисертацията си. (Мърлето е Марлена, жена му.) Сега и сестра му пристига! Страшно му върви! Защо се бави този самолет?… Страшна му е сестрата, какво ще кажа? Казвам, че е страшна. Ама защо го няма този самолет?
Казвам, че има още петнайсет минути по разписанието и още никой не е казал, че ще закъснее. Значи всичко е наред. Успокоявам го, но неговото безпокойство се оказва по-силно. Добре, че не дойде баба Анка — продължава Минчо. Баба Анка е неговата и Нешкината майка, но когато една жена си има внуче, вече всички започват да й викат баба. Дори и собствените й деца. Не мога да си представя как сега пък тя чака вкъщи и колко се ядосва, че не е дошла. Тръгва, връща се и накрая обяви, че остава да направи баница. Стори ми се, че баницата е готова, но това няма значение.
Студено е. Дъжд, виелица, бръснещ вятър. Хората подскачат, за да се сгреят, и прииждат, прииждат. Народ, не можеш място да си намериш. Как става така, че все по-назад ни избутват. Загубвам всички познати лица — дори Минчо. И вече забравям за неговата тревога. Обхваща ме настроението на тези непознати, никога невиждани хора, дошли да приветствуват победителките. Говорят за състезанието и се учудвам колко много детайли виждат хората извън залата. И колко различно понякога са видели едно и също нещо. Говорят, спорят, уточняват. Възхищават се на трите. На шестте. На Нешка.
Най-сетне съобщават, че самолетът е пристигнал. И всички тези говорещи, спорещи, подскачащи, премръзнали, възбудени хора притихват. На никого вече не му се говори. Вълнението стига своя връх, когато се показват деветте световни шампионки и техните треньорки.
Какво скандират всички тези групи и групички, е трудно да се разбере, защото се чуват едновременно много неща от всички страни, но скоро над всичко се извисяват две имена: „Нешка—Лили, Нешка—Лили…“ Правилно ли съм чула? Не, няма грешка.
Но защо не Диляна? Та тя беше толкова ярка, силна, убедителна победителка! Двестапроцентова шампионка. Защо тези хора не приветствуват шампионката? Винаги ли ще са на страната на ощетените? Сигурно са благодарни на Лили за това, че изнесе още една тежка битка, че се върна, че подкрепи отбора в труден момент. Все пак така ми се иска да скандират и „Диляна“, и „Бианка“. Всички те заслужават. И момичетата от ансамбъла също. Жалко. Зная колко са чувствителни към тези разлики, но никой не може да каже на тези хора какво да предпочетат.
Някъде наблизо виждам лицето на Елена Игнатова. Най-сетне истински щастливо. Най-сетне сигурно разбрала, че не най-важна е титлата. Не зная къде в това множество сега е майката на Диляна — Виолета Георгиева. Сигурно също щастлива. Та нали точно нейната дъщеря е за втори път абсолютна шампионка на света. И все пак сигурно сега, когато чува да скандират „Лили“, а не „Диляна“, Виолета отново е ядосана на журналистите. И на мене като че най-много. Майките са все нещо сърдити. Все им се струва, че за другите, не точно за техните дъщери се пише повече.