— Видя ли как игра? Чудесно! Точно така си представях тези бухалки. Направи ги най-сетне.
Вече е ясно, че ще я приеме. Просто няма да има сили да й жаже да си отиде. Опитвам се отново да и обясня, че е по-добре сега веднъж завинаги да докаже на всички, че не може така, отколкото да продължи с тази толкова чудесна Диляна, която може във всеки момент без никакъв повод да каже: „Отивам си.“ Нешка е съгласна с всички доводи.
През следващите четири дни поне по няколко пъти на ден идва някой, който е срещнал току-що Диляна, и тя казала, че в никакъв случай, за нищо на света няма да се върне. Нешка неизменно отговаря: „И много добре ще направи, защото и аз яямам никакво намерение да я приема.“
Диляна напуска тренировъчната зала в четвъртък. Връща се във вторник, в седем часа сутринта, когато започва тренировката и казва: „Извинявайте, другарко.“ Нешка нищо не казва. Подава й плана и започва още един ден от тренировките в тази зала. Момичетата продължават работата си, все едно че нищо не се е случило.
Нешка ми обяснява, че няма моята свобода да постъпва както си иска. И освен това да си представя, че съм главен редактор и това, което се е случило с Диляна, се случи с някой много талантлив журналист. Какво ще направя? Тя е съвсем сигурна, че няма да си лиша вестника от талантливия журналист, а дори ако съм толкова непреклонна и го изгоня, той ще отиде в друг вестник да работи и ще загуби само моя вестник, а не въобще журналистиката. Хората, които ще искат да четат какво пише той, ще го намерят и в другия вестник. Ако тя изгони Диляна, ще загуби гимнастиката. Хората, които искат да гледат Диляна, няма да могат да видят какво може тя сега и още по-малко ще могат да видят какво може утре, а то е много. Извънредно много. Ако можеше да я видиш така, както аз я виждам след две години, нямаше да можеш да ми се сърдиш.
Не й се сърдя. Само ми е мъчно за безсънните й нощи, за жълтия цвят на лицето.
Анзенщайн разказва една персийска легенда, за която често се сещам, когато на Нешка и се налага да преглътне мълчаливо горчивата чаша. Някакъв бъдещ богатир още от дете знаел, че трябва да не изразходва за нищо силата си, да я събира, докато стигне за великото дело. Срещнали го на пазара кожари и казали: „Легни в пазарската кал, за да минем върху тебе.“ И легнал, и три пъти минали. А той не смеел да изразходва силата си, дори за да се предпази от тази обида, дори за да защити честолюбието си, защото силата му трябвала за велики дела…
Разказвам й на Нешка тази легенда, а тя се усмихва накриво. И все пак по-тежко ще е, ако са тъпкали слабия човек. Богатирът поне знаел, че ако иска, може да ги попилее…
— Е да, но няма право да иска…
Това е един епизод от залата, в която всеки ден се ражда нова красота. Буря след буря. Една идва к отминава и друга се задава. Много е тежко това да си все на върха.
Но да се върнем към разказа на Нешка…
Независимо от това че им се вижда прекалено тежка подготовката, започвам да поставям и някои нови композиции за турнира за Световната купа, обявен след Ставангер. Трябва да имам своята изненада и в предстоящото, и в следващото състезание. И странното е, че точно срещу това, което утежнява съвсем явно тренировката, не протестират. Интересно им е. Как бързо им омръзва една композиция. Може би от многото работа по нея. Може би все пак от честата смяна. От навика да очакват винаги нещо ново, още по-силно, още по-завладяващо. Може би от тази вечна жажда за изява.
Ние навремето играехме години, години едно и също. И ние се радвахме на новото, но то беше толкова рядко, че вече не си спомням точно как е било. Сега си спомням как ме молеше Анелия да играе една композиция, подготвена за Белград, в Ставангер. Не се съгласих. После съжалявах и се заричах да показвам винаги най-най-новото. Но не можах да издържа на обещанието си.
И така, вече сме в Ставангер. Октомври 1982 година. Още първата ми среща с Виктор Клименко ме убеждава, че насреща си имам умен, силен противник. Доволна съм, че се държи добре, като колега, който може да съчувствува на усилията, знае какво ти е, не превръща спортната борба в излишна изкуствено раздухвана вражда. Нормално се разговаря с него — приятен и искрен човек. Бивш известен гимнастик. Разбира й гимнастиката, и състезателя, вече и треньора. Това, което не може да ме успокои е, че съветският отбор действително много е напреднал. Наистина много е направено в тази година между Мюнхен и Ставангер. Здрава мъжка ръка — спомням си сега предупреждението, въпреки че когато го чух, възроптах в себе си — да ви имам здравите мъжки ръце, само се перчите.