Още през тези няколко дни преди състезанието в тренировъчната зала видях, че борбата ще е люта. Видяха го и моите момичета. Такова нещо не може да убегне от погледа им. Никой нищо не казва. Не е време да си напомняме какво сме си говорили в тренировъчната зала и кой е бил прав, и кой не е бил. Кой казвал, че трябва много, кой мислел, че може с малко. Това вече са минали неща.
Дните преди състезанието в Ставангер са пренапрегнати. Вестниците отделят доста място за предстоящия двубой България — СССР. И отново снимки на Лили Игнатова. И на другите, но най-много на нея. Весела, засмяна. Ще погледнеш и ще речеш — ами да, точно това е утрешната победителка. Така казват и журналистите. Прогнозите гадаят тази ли, онази ли. И най-много шансове имала Игнатова. На други места — Игнатова или някоя от възпитаничките на Клименко? Коя? Ама че тук са световната шампионка Раленкова и европейската Раева, няма значение. Не мога да разбера кой от нашите журналисти подработва така колегите си, но и да го зная, нищо не мога да направя. Човекът си мисли, че помага. Нищо не може да й попречи повече от тази канонада преди състезанието. Така беше в Амстердам. Така беше в Мюнхен. Игнатова или някоя друга. И Игнатова започва да трепери повече, отколкото й е полезно.
Не мога и да изолирам Лили от вестниците. Все ще се намери кой да й донесе някой брой и тържествуващо да каже: „Ето виждаш ли, тебе посочват!“ Зная какво ми е било на мене — някога все втората, като дойде някоя да ми каже колко предчувствувала, че този път аз ще съм първа. Тогава много предчувствуваха. Сега журналистите обичат да правят прогнози, да пускат огромни снимки. И какво удоволствие е това прогнозата? Може би, за да могат после да кажат: „Ето, аз познах.“ Не го разбирам това удоволствие, но сигурно то си съществува и без моето одобрение, само че точно аз трябва да му сърбам попарата. Какво да направя за това момиче, на което предстартовата треска става съвсем непоносима и от тези усмихнати десетина Лилета, които се подават в десетина вестника?
На мен в тези дни ми предстои най-трудната задача. Как да мобилизирам трите си момичета? Как да им дам кураж. Как да ги убедя, че все още имат преднината за победа. Как да им го кажа, като виждам, че за нас такава преднина не стига. Трябва много ярко да се открояваме, трябва да сме действително с класа над другите, да сме категорични, безспорни, с отчайваща преднина, за да ни признаят предимство с една-две десети от точката.
Момичетата на Клименко са се стегнали, идват с нова програма. И ние сме с нова, но това от нас се очаква, така че никому не прави впечатление. Всички съдийки непрекъснато говорят все това — че съветските гнмнастички са съвсем нови. Даля Куткайте — такива качества, всеки треньор може да си пожелае да има такова момиче в отбора си. При това всички разказват за пословичната й работоспособност. Галина Белоглазова — разкошно момиче. Ирина Девина — стабилна, силна, мощна. Съдийките ахкат и охкат предварително по Даниела Бошанска. Колко смела, колко темпераментна. При това легендата за необикновената смелост на Бошанска идва от това, че почти при всяко изхвърляне на уреда се задава опасност да го изтърве и често успява да го хване. Моите момичета изхвърлят уредите и по-високо, и правят, докато летят нагоре и надолу обръчът, бухалките, цели серии от сложни елементи, но понеже не личи никакво усилие, не тичат да спасяват непрекъснато, на стари опитни съдийки им се струва, че това вече не е смелост. Не разбирам как някои от тези жени, които вече двайсетина години седят на съдийските маси, не могат да направят тази разлика, която дори публика, видяла за първи път художествена гимнастика, така бързо отчита, така бързо отделя майсторството и му дава своята гореща подкрепа.
Говори се вече и за Дойна Стъйкулеску от Румъния, за Марта Бобо от Испания, за Регина Вебер от ФРГ… Гледам ги и не мога да разбера за какво и чуждите, и нашите съдийки се прехласват по другите състезателки и за трите българки и дума не казват. Толкова ли им омръзнахме с победите си? И на нашите специалистки ли? По-късно щях да забележа, че това е част от удоволствието им—в дните преди състезанието да ми казват колко фантастична е тази и онази от този и онзи отбор. Сега го забелязах за първи път.
Започвам да усещам и аз предстартовата треска. От време на време през страха се прокрадва бойкото и дори малко заядливото — да, но все още никой няма толкова силна тройка като моята, а и скоро няма да има. Такива гимнастички не се създават за година. Само сега да издържат, после ще видим.
Това става през нощите, когато не мога да засля. През дните трябва да наблюдавам тренировките, да слушам, „ах“ и „ох“, да се ядосвам и да се старая да не ми личи. Когато хвалят някое момиче, търся и сама достойнствата му, допълвам събеседницата. Не искам да изглеждам влюбена само в своите.